Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Д’Агоста изведе колата навън. Пендъргаст затръшна гаражната рулетка и се качи на задната седалка.

— Да подгоним това бебче — каза Д’Агоста, докато се суетеше с непознатите уреди и подкара по улицата.

— Оставям го на теб. Аз ще легна и… Хо, какво е това? — Той измъкна просташко спортно яке във всички оттенъци на зеленото. — Имаме късмет, Винсънт. Сега ще подхождаш на колата.

Д’Агоста съблече наквасеното си полицейско яке, захвърли го на пода и навлече новото.

— Колко на място.

— Да, бе, съвсем.

В този момент мобилният телефон на Пендъргаст иззвъня.

— Да — произнесе Пендъргаст в слушалката. — Разбирам. Да, отлично. Благодаря. — И затвори. — Имаме три часа да стигнем до Манхатън — съобщи той, поглеждайки към часовника си. — Смяташ ли, че ще се справиш?

— И още как! — отвърна Д’Агоста и после се поколеба за миг. — Ще ми кажеш ли кой се обади и какво, по дяволите, имаш наум?

— Беше Уилям Смитбак.

— Журналистът?

— Да. Разбираш ли, Винсънт, най-сетне може да се окаже, че сме направили пробив.

— Какво те кара да мислиш така?

— Диоген е човекът, който е проникнал в зала „Морган“ миналата нощ и е взел диамантите.

Д’Агоста се обърна и го изгледа потресено.

— Диоген? Сигурен ли си?

— Това е несъмнено. Винаги е бил обсебен от диамантите. Всички тези убийства са били просто едно ужасно отвличане на вниманието, колкото да ме държи настрана, докато е планирал истинското си престъпление: ограбването на диамантената зала. И нарочно посегна към Виола най-накрая, за да е сигурен, че ще съм максимално разсеян по време на самия обир. Винсънт, това все пак наистина се оказа идеално престъпление, от една по-зрелищна гледна точка, ненасочено просто срещу мен.

— И кое превръща това в пробив?

— Онова, което Диоген не е знаел — не би могъл да знае, — е че най-красивият от всички диаманти, несъмнено този, който най-много е искал, не е бил изложен. Не е откраднал „Сърцето на Луцифер“: откраднал е фалшификат.

— И?

— И затова смятам да открадна истинското „Сърце на Луцифер“ вместо него и да направя размяна. Моторът загря ли достатъчно? Хайде да се връщаме в Ню Йорк — нямаме време за губене.

Д’Агоста натисна газта.

— Виждал съм те да вадиш зайци от цилиндъра си, но как, по дяволите, се каниш да задигнеш най-ценния диамант в света? Не знаеш къде е, не знаеш нищо за това как се охранява.

— Може би. Но, скъпи ми Винсънт, оказва се, че плановете ми вече са задействани. — И Пендъргаст потупа джоба си, където стоеше телефонът му.

Д’Агоста задържа поглед на пътя.

— Има един проблем — рече той тихо.

— Какъв е той?

— Допускаме, че Диоген все още има какво да размени.

Настъпи кратка тишина, преди Пендъргаст да заговори.

— Можем само да се молим за това.

Лора Хейуърд бързо изкачваше стъпалата на манхатънската федерална сграда, а капитан Сингълтън я следваше по петите. Както винаги, той бе облечен спретнато: палто от камилска вълна, марков шал, тънки черни кожени ръкавици. Не бе казал почти нищо по пътя им дотук, но на Хейуърд и без друго не й се говореше.

Бяха минали едва двайсет и четири часа, откак Д’Агоста бе обърнал гръб на кабинета и на ултиматума й, но все едно че бе изтекла цяла година. Хейуърд винаги се бе проявявала като изключително уравновесена личност, но докато влизаше във федералната сграда, я обхвана почти непреодолимо чувство за нереалност. Може би нищо от това не се случваше, може би тя не бе на път към спешен брифинг на ФБР, може би Пендъргаст не бе най-издирваният престъпник в Ню Йорк, а Д’Агоста — неговият съучастник. Може би просто щеше да се събуди и отново щеше да е 21-и януари и апартаментът й все още щеше да мирише на прегорялата лазаня на Вини.

На охранителния пункт тя показа значката и оръжието си и се подписа. Всичко това не можеше да завърши с хепиенд. Защото ако Д’Агоста не бе съучастник на Пендъргаст, то щеше да бъде негова жертва.

Залата за конференции беше просторна, облицована в тъмно дърво. От двете страни на вратата на месингови пръти безжизнено висяха знамената на Ню Йорк и на Съединените щати, а от стените гледаха цветни снимки на изтъкнати политически дейци. В стаята доминираше голяма овална маса, заобиколена от кожени столове. Кафеварката и отрупаната с понички маса, символ на срещите на отделите в НПУ, липсваха. Наместо това пред всеки стол бе сложена половинлитрова бутилка минерална вода.

Непознати мъже и жени в тъмни костюми стояха тук там на малки групички и тихо разговаряха помежду си. Щом Хейуърд и Сингълтън влязоха, групичките бързо се отправиха към столовете. Лора избра най-близкото място, а Сингълтън се отпусна до нея и свали шала и ръкавиците си. Нямаше къде да окачат връхните си дрехи, затова се оказаха единствените двама души в стаята, които носеха палта.