Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Манети ги следваше отзад, лицето му бе зачервено, но държеше устата си затворена — явно съзнаваше, че да продължи спора пред целия град ще бъде пагубно.

Сега пък Колъпи се втурна от тълпата.

— Нора! Какво, за бога…

Тя се наведе към него и бързо прошепна:

— Тано биха искали да получат няколко минути насаме с маските, преди лентата да бъде прерязана.

— Защо?

— За да се помолят и да благословят маските.

Само затова Колъпи се намръщи.

— Нора, сега не му е времето! Със сигурност може да почака.

Тя го погледна право в очите.

— Д-р Колъпи, моля ви да ми се доверите за това. Добре познавам индианците от югозапада, живяла съм и съм работила сред тях години наред. Не са дошли тук, за да причиняват проблеми или обществени скандали. Те просто искат за малко да се усамотят със своите маски. Нищо повече. Докато церемонията свърши, ще са си отишли. И всичко ще се успокои. Това е най-добрият начин да се справим с проблема и съм убедена, че ако помислите внимателно, ще се съгласите с мен. — Тя понижи глас още повече. — Освен това ни се отваря страхотна възможност пред медиите.

Колъпи я погледна. По патрицианското му лице се бе изписало изумление. След това премести поглед към Манети. Най-сетне се обърна към Тано, които очакваха решението му. Прочисти гърло и приглади коса. Челото му се бе набръчкано от напрегнатите мисли.

Внезапно на лицето му светна приветствена усмивка. Той протегна ръка към вожда:

— Добре дошли, господин…?

— Уаметоуа.

— Да, разбира се. Добре дошли! Музеят е щастлив да посрещне вас и вашите хора като представители на народа на Тано. Научих, че сте изминали дълъг път, за да видите Великите маски на Кива.

— Три хиляди и двеста километра.

През тълпата премина шепот. Камерите продължаваха трескаво да жужат.

— Толкова се радваме, че успяхте да дойдете навреме. Това е голяма чест за музея и лично за мен.

Пресата щеше да ги погълне. Нора изпита огромно облекчение: все пак всичко щеше да свърши добре.

— Нашият директор на охраната, господин Манети, ще ви заведе в залата, за да… ъ-ъ-ъ… останете с маските насаме. Господин Манети? Сигурен съм, че ще се справите с охранителните системи дори извън плана. И ги оставете сами, докато се молят.

— Да, сър.

— Ще бъде ли достатъчен половин час? — обърна се Колъпи към водача.

— Да, благодаря.

— Великолепно. А след това всички сте поканени да се присъедините към празника, господин Уем… ъ-ъ-ъ… Уем…

— Уаметоуа.

— Отлично. Можем ли да направим още нещо за вас?

— Засега това е напълно достатъчно. — Индианците кимнаха, огледаха се и закимаха и помежду си. — Да ви кажа честно, не очаквахме да бъдем посрещнати с такова уважение.

— Но моля ви! Толкова се радваме, че сте тук! — Колъпи се обърна към камерите с вече напълно възстановено хладнокръвие. — Музеят благодари на народа на Тано за привилегията да сподели тези забележителни маски с останалата част от света.

Морсо започна да ръкопляска и скоро цялата зала ехтеше от аплодисменти, а камерите улавяха всяка подробност.

Манети поведе групата индианци по коридора, говорейки в същото време по радиостанцията, а Нора се обърна и се насочи към най-близкия стол, където се отпусна. Не можеше да повярва, че е говорила с директора на музея по този начин. Коленете й бяха омекнали, сякаш бяха гумени.

Някак разсеяно, тя си помисли, че това беше най-подходящата елегия за Марго. Това беше толкова важно за нея, спора за маските и правото на Тано върху тях. Щеше да бъде безкрайно щастлива да види тези индианци как влизат в изложбената зала с внимание и респект.

Внезапно пред нея се появи една студена чаша с шампанско. Тя вдигна очи изненадано и видя Хюго Менцес, който стоеше зад нея; изглеждаше блестящ във великолепния си смокинг с шал яка, с вълнистата си бяла коса, сресана назад и сияещо лице.

Той взе ръката на Нора и сложи в нея студената чаша, потупа я нежно по гърба и седна.

— Някой казвал ли ти е колко си гениална? — ухили се той. — Това е най-страхотният рекламен удар, на който съм имал привилегията да бъда свидетел.

Нора поклати глава.

— Можеше да бъде и пълна катастрофа.

— Можеше да бъде катастрофа, ако ти не беше там. Но ти не само се справи с Тано, но направи така, че музеят да изглежда благосклонен и доброжелателен. Блестящо, направо блестящо! — Той се кискаше от удоволствие, а очите му искряха. Нора никога не го бе виждала толкова възбуден.

Тя отпи глътка шампанско. Изминалата седмица беше отвратителна — заплахите към Бил, укриването му, смъртта на Марго, стресът от откриването на изложбата, предупрежденията на Пендъргаст… Но в момента се чувстваше толкова изморена и изтощена, че не можеше да изпитва страх. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи, да заключи здраво вратата и да се свие в леглото. Но вместо това трябваше да изтърпи часове ораторстване, разменяне на официални реплики и принудително веселие.