Дъглас Престън - Сърцето на Луцифер

Frater, ave atque vale.

— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.

Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.

— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.

Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.

— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.

Момчето кимна.

— Кой ти даде пакета?

— Някакво такси го остави при нас.

— Как изглеждаше пътникът?

— Беше само таксиджията, нямаше пътник.

— А каква точно беше колата?

— Типичното жълто такси. От града.

— Запомни ли име или някакъв регистрационен номер? — Още докато задаваше въпроса, Д’Агоста разбра, че не би имало значение дали хлапето ги помни или не; без съмнение Диоген бе покрил добре следите си.

Пратеникът поклати глава.

— Как ти платиха?

— Шофьорът ми даде петдесетачка. Инструкциите му бяха пакетът да бъде предаден от пратеник на някой си д-р Пендъргаст на Западна седемдесет и втора. Ако е възможно, лично. И да не разговаря с никого, освен с д-р Пендъргаст или портиера.

— Много добре. — Д’Агоста си записа името и работодателя на момчето. После дръпна Мартин настрана и го помоли да се увери, че ченгетата няма да спрат пратеника, докато излиза от сградата. Странното чувство на тежест не го бе напуснало. Той се обърна и пое по коридора към малката стая.

Пендъргаст не вдигна глава при влизането му. Все още седеше на пода, приведен напред и гледаше кичура коса пред себе си. Самотното, поразено от скръб изражение на лицето му бе изчезнало и на негово място се бе настанило пълно безстрастие. Той не помръдваше, не мигаше, сякаш дори не дишаше. На Д’Агоста му се струваше, че агентът е на светлинни години оттук.

Може би наистина е, помисли си Д’Агоста. Може би медитира. Или пък просто се опитва да запази разсъдъка си.

— Момчето не знаеше нищо — каза той възможно най-меко. — Следата е прикрита твърде добре.

Пендъргаст не показа, че го е чул и остана като каменна статуя. Лицето му не загуби нищо от бледността си.

— Как, по дяволите, е разбрал за Виола? — избухна Д’Агоста. Агентът заговори почти като робот.

— През първата седмица, докато бях под грижите на Диоген, бълнувах. Бях в унес. Възможно е да съм споменал името й. Нищо не му убягва — нищо.

Д’Агоста се отпусна в един от близките столове. В момента му се струваше, че не би могъл да се изправи, дори ако Лора Хейуърд, дузина агенти на ФБР и цяла армия ченгета връхлетяха в апартамента. Можеха да го заключат и да изхвърлят ключа, щеше да е все едно. Животът бе гаден.

Повече от половин час двамата седяха в стаята неподвижни и безмълвни.

После, без предупреждение, Пендъргаст изведнъж скочи на крака така внезапно, че сърцето на Д’Агоста се обърна в гърдите му.

— Сигурно е пътувала със собственото си име! — рече той, а очите му блестяха напрегнато.

— Какво? — попита Д’Агоста и се надигна.

— Не би дошла, ако я е помолил да използва псевдоним или й е предложил фалшив паспорт. И сигурно току що е пристигнала. Той не би забавил бележката — не би имал време за това!

Той се хвърли към най-близкия лаптоп и започна бясно да набира нещо. След двайсет секунди тракането на клавиши изведнъж спря.

— Ето я! — възкликна той.

Д’Агоста скочи да погледне екрана.

Инфоцентър Фокстоун.

Търсачка 4.041.а.

ЛИЧНО & ПОВЕРИТЕЛНО

Търсене на пътническа митническа декларация.

Резултати от търсенето.

Открито едно сведение:

ВА-0002359148

Маскелене, лейди Виола.

Бритиш Еъруейз, полет 822

Заминаване: Лондон, Гетуик, 27 януари, 23:54 ч. по Гринуич.

Пристигане: Ню Йорк, Международно летище „Дж. Ф. Кенеди“, 28 януари, 00:10 ч. източно време.

Край на търсенето.

Пендъргаст обърна гръб на монитора. Сякаш цялото му същество пращеше от енергия, а очите му — преди така празни и далечни — горяха.

— Ела, Винсънт. Тръгваме към летището. С всяка минута следата изстива. — И без да каже нито дума повече, той излетя от стаята и се затича по коридора.

Като едно време, мрачно си помисли Д’Агоста: Пендъргаст, облечен в черния си костюм, отново летеше по улиците на Ню Йорк сити в Ролса си. Само че съвсем не беше като едно време. Пендъргаст бе преследван, а и самият Д’Агоста бе затънал до такава степен в кашата, че щеше да се нуждае от барокамера, когато се покажеше на повърхността — ако това изобщо се случеше някога.