Дъглас Престън - Вуду

— Обърквате ме…

— На тази земя, Нора, съществува мъдрост, която е тайнствена, която е много стара и срещу която не трябва да вървим. Истина ли е? Не е ли? Не можем да знаем. Заради това ще направите ли каквото ви помолих? Ще носите ли тези неща?

Тя погледна амулетите в ръката си.

— Не знам какво да кажа.

— Кажете „да“, моля ви. Защото това е единственото условие, което ще приема.

Тя бавно кимна.

— Много добре. — Той се обърна да си тръгне, след това спря и се извърна да я погледне. — И, доктор Кели?

— Да?

— Не е достатъчно човек просто да носи тези неща. Трябва да вярва.

— Да вярва в какво?

— Да вярва, че те действат. Защото онзи, който ви желае злото, със сигурност вярва. — След тези думи той излезе от офиса и затвори тихо вратата след себе си.

Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.

Докато разглеждаше картата, Кейтлин Кид надникна любопитно зад рамото й.

Нора мушна картата обратно в джоба си.

— След една пресечка.

Двете продължиха по Индиан роуд — тиха улица, окъпана в жълта светлина, с тухлени жилищни сгради от двете страни, мрачни и обикновени. Една кола мина бавно, сви по 214-та и фаровете й разцепиха тъмнината. Там, където Индиан роуд извиваше към 214-та улица, се отклоняваше един неотбелязан път — малко по-широк от изоставена алея, — който водеше на запад между жилищни сгради и ателие за химическо чистене със спуснати капаци. Ограждаше го ръждясала желязна верига, закрепена към стари железни стълбове, които се редяха от двете страни на улицата. Нора погледна нататък към тесния път, който минаваше край някакво баскетболно игрище и се губеше в мрака. Асфалтът беше напукан, с откъртени парчета. Тук-там в дупките стърчаха кичури изсъхнала трева. Тя провери още веднъж в картата — от предишното си идване знаеше кой е най-добрият път, по който може да се стигне.

— Това е.

Двете с Кейтлин Кид се наведоха и минаха под веригата. Напред, покрай игрището, старият път пресичаше огромно пространство незасяти площи, след което изчезваше в гората на Инууд Хил Парк. Бяха останали само няколко старинни фенери върху стълбове от ковано желязо, и те бяха тъмни; като погледна нагоре, Нора си помисли, че може да види дупките от куршуми в стъклата им.

Някъде напред в тъмнината лежеше Вилата.

Тя закрачи и Кейтлин побърза да я настигне. Павираният път се стесни и дърветата го обградиха. Миризма на мъртви листа изпълни въздуха.

— Носиш фенерче, нали? — попита Кейтлин.

— Да, но предпочитам да не го използвам.

Пътят се издигна отначало леко, после стръмно, до височина, която разкриваше изглед към Хенри Хъдзън Паркуей и Кълъмбиъс Бейкър Фийлд. Двете жени спряха да си поемат дъх. Напред пътеката се спускаше към залива на река Харлем. Докато се движеха, Нора започна да различава през паравана от дървета пръснатите жълти светлини на около четвърт миля нататък.

Кейтлин я побутна по лакътя:

— Това ли е?

— Така мисля. Да разберем.

След миг колебание те продължиха надолу по хълма, следвайки извивките на пътеката. Дърветата станаха по-гъсти и закриха неясните светлини на града. Далечният грохот на трафика се изгуби. Пътеката отново изви и нещо тъмно се изпречи пред тях: стара ограда от мрежа, силно разнебитена, препречваше достъпа нататък. Една голяма дупка в мрежата беше запречена с опъната бодлива тел. В центъра на оградата се мъдреше порта, със закрепена на нея табелка с грубо изписан надпис:

— Това е градска улица — каза Нора. — Не е законно. Не забравяй да го споменеш в статията си.

— Макар да не прилича много на улица, нали? — отвърна журналистката. — Във всеки случай, строго погледнато, може да се каже, че целият комплекс не е особено законен. Заселили са се на държавна земя.

Нора огледа портата. Беше от ковано желязо, черната боя се лющеше, а металът отдолу бе разяден и покрит с ръждиви шупли. По горната й рамка минаваха един ред шипове, но половината от тях бяха вече изпочупени или паднали. Въпреки древния й вид, Нора забеляза, че пантите й са добре смазани и веригата и катинарът са доста нови. Откъм дърветата не идваше никакъв звук.