Дъглас Престън - Вуду

— Не, сър.

Рокър почака, скръстил ръце.

— При обиска открихме колекцията на Клайн от западноафриканско изкуство — изкуство, което може да се свърже пряко с една стара вуду религия. Предмети, подобни на тези, намерени на местопрестъплението и върху трупа на жертвата.

— Подобни? Мислех, че става въпрос за маски.

— Маски, да, но от същата традиция. В момента ги проучва специалист от нюйоркския музей.

Комисарят продължаваше да го гледа с уморените си, зачервени по ръбовете очи. Не му беше присъщо да е толкова безцеремонен. Исусе , помисли си Д’Агоста, Клайн е стигнал до Рокър. По някакъв начин Клайн се беше добрал до него.

Рокър най-накрая каза:

— Повтарям: това ли е всичко?

— Той сипеше заплахи, колекционер е на вуду изкуство — мисля, че това е солидно начало.

— Солидно? Лейтенант, нека ви кажа с какво разполагате: с лайна.

— Сър, моето уважение, но не съм съгласен. — Д’Агоста нямаше намерение да отстъпва. Целият му екип стоеше зад него в тази работа.

— Не разбирате ли, че си имаме работа с един от най-богатите хора в Манхатън, приятел на кмета, филантроп, познат на целия град, стоящ начело на една дузина бордове на „Форчън 500“? Не можете да изнасяте офиса му, без да имате солидна причина!

— Сър, това е само началото. Сигурен съм, че разполагаме с достатъчно аргументи, за да докажем правотата на разследването и възнамерявам да сторя точно това. — Д’Агоста се опита да запази гласа си мек, неутрален, но твърд.

Комисарят го гледаше.

— Нека ви кажа следното: докато не хванете мъжа с димящо дуло в ръце — имам предвид наистина димящо — стойте настрана. Обискът е бил неуместен. Било е грешка. И не ми играйте невинен. И аз съм бил някога ченге, точно както вас. Знам защо сте обърнали мястото надолу с главата и не одобрявам тези методи. Не хвърляйте тази кал върху един уважаван жител на този град.

— Той е мръсник.

— Точно за това лошо отношение говоря, Д’Агоста. Вижте, няма да ви казвам как да водите разследване за убийство, но ви предупреждавам, че следващия път, когато решите да направите нещо такова като това у Клайн, първо трябва добре да си помислите. — Той изгледа хладно Д’Агоста.

— Разбрах, сър. — Д’Агоста каза, каквото трябваше да каже. Нямаше смисъл да предизвиква комисаря повече.

— Не ви изваждам от разследването на убийството на Смитбак. Още не. Но ще ви наблюдавам, Д’Агоста. Не ме правете на глупак.

— Да, сър.

Комисарят махна с ръка презрително, когато се обърна отново към прозореца.

— А сега изчезвайте оттук.

Макар Нюйоркската обществена библиотека да бе затворила преди час и половина, специален агент Пендъргаст имаше изключителни привилегии за влизане и никога не допускаше официалното работно време да му попречи. Той огледа одобрително празните редици от маси в Голямата читалня; кимна на пазача на входа, който бе забил нос в някакъв вестник; след това хлътна в приемния пункт и продължи надолу по стръмните метални стъпала. След като слезе четири етажа надолу, той се озова в подземие с нисък таван, което сякаш продължаваше напред безкрай, изпълнено от пода до тавана с купчини книги върху метални рафтове. Като премина в напречния коридор, той отвори една мръсна сива врата без табелка. Зад нея имаше друго стълбище — тясно и още по-стръмно, — което водеше още по-надолу.

Още три етажа и той се озова в странно и полуразрушено книгохранилище. На слабата светлина купчините древни и разпадащи се книги бяха подпрени една срещу друга, за да не паднат. Масите бяха отрупани с неподвързани книжни тела, бръснарски ножчета, бурканчета с печатарско лепило и други принадлежности на ръкописната хирургия. Навсякъде се виждаха пръснати печатни материали. Цареше напрегната тишина. Застоялият въздух миришеше на прах и разложение.

Пендъргаст остави пакета, който носеше, върху една съседна купчина и прочисти гърлото си.

В продължение на една-две минути никой не наруши тишината. След това — някъде отдалеч, от разстояние, което не можеше да се определи — се чу шум от бързи стъпки. Ставаха все по-силни. И накрая, между две колони от книги, се показа един стар мъж, дребен и плашещо мършав. Върху разрошената му бяла коса мъдреше миньорска каска с лампа.

Мъжът се приближи и свали лампата от главата си.

— Читателю притворен 9 9 Цитат от стихотворението „Към читателя“ в „Цветя на злото“ от Бодлер. — Бел.прев. — каза той с глас, тънък и сух като брезова кора. — Очаквах те.