Дъглас Престън - Вуду

— Внимателно — прошепна им. — В средата има дълбока яма. Движете се плътно до стените.

Когато започнаха да си проправят път през купищата изгнили книги с кожени подвързии и стари, разпадащи се мебели, от едната страна се чу остро съскане. Д’Агоста се обърна точно когато нещо излетя от тъмнината, хвърляйки се срещу тях с отворена кална уста, изпочупени черни нокти, готови да дърпат и късат. Хейуърд вдигна оръжието си, но нещото я връхлетя, събаряйки я на земята, и пистолетът излетя от ръката й. Без да обръща внимание на болката в ръката си, Д’Агоста се хвърли съм отвратителното същество и го заудря. То игнорира ударите и затегна желязната си хватка около шията на борещата се Хейуърд, докато стенеше, жадно за кръв:

— Ъх, ъх, ъх…

Внезапно помещението се изпълни с оранжева светлина. Д’Агоста се обърна нататък; Босонг беше застанал на отсрещния праг с голяма запалена факла, вдигната високо в едната му ръка. Лицето му беше безкръвно, но той не бе загубил нищо от заплашителния си, почти царствен вид.

— Спри! — извика той и дълбокият му глас отекна в подземието.

Съществото спря и вдигна поглед нагоре, като се сви; злото му око се завъртя и то отпусна хватката около врата на Хейуърд.

Д’Агоста забеляза, че оръжието й лежи на сантиметри от краката на лидера на общността. Той направи крачка към него, но Босонг мигновено го вдигна и го насочи към тях.

— Босонг! — извика Д’Агоста. — Кажи му да се махне!

Лидерът на Вилата не каза нищо, продължаваше да се цели в тях.

— Това ли е религията ви? Това чудовище?

— Това чудовище — изстреля Босонг думата, — е наш защитник.

— И как ви защитава? Като убива полицай, изпълняващ служебния си дълг?

Босонг премести поглед от Д’Агоста към зомбито, после към Хейуърд и отново го върна върху Д’Агоста.

— Тя не е направила нищо. Кажи му да я пусне!

— Нахлу в общността ни, оскверни нашата църква.

— Тя дойде тук да ме спаси, да спаси и тези две жени. — Д’Агоста гледаше без да мига. — Винаги съм мислил, че сте поклонници на кръвожаден култ, че убивате животни заради някакво перверзно, гнусно удоволствие. Хайде, Босонг, докажи ми, че греша. Сега е твоят шанс. Покажи ми, че сте нещо повече. Че вашата религия е нещо повече.

За момент Босонг остана неподвижен. След това се изправи в целия си ръст и се обърна към зомбито.

— Стига! — извика той на техния странен език. — Не я унищожавай!

Нещото издаде неясен мляскащ звук и погледна към него. То отпусна гърлото на Хейуърд леко и тя се освободи, като кашляше и си поемаше въздух с широко отворена уста. Д’Агоста я хвана за ръка и двамата се отдръпнаха назад.

— Това трябва да спре! — каза Босонг. — На насилието трябва да се сложи край.

Зомбито се тресеше и се извиваше в агония от нерешителност. То въртеше око от Хейуърд към Босонг и обратно. Когато Д’Агоста го погледна, съзря отново необуздан глад в здравото му око. То се наведе и се хвърли към Хейуърд.

Изстрелът в затвореното пространство беше оглушителен. Съществото, застигнато в крачка, сякаш се блъсна във въздуха, завъртя се, след това падна на земята. С вой на болка и животинска ярост успя да се изправи на ръце и колене и се повлече, все по-бързо и по-бързо, с ужасяваща целенасоченост, към нова цел — Босонг. Следващият куршум го уцели в корема и то се преви напред, с гъргорещи звуци в гърлото. Опита се да се изправи, но трети куршум го удари в гърдите и то отново падна. Кръвта шуртеше от раните и от устата му, то рухна, претърколи се и се затресе неконтролируемо. Д’Агоста направи опит да го хване, но беше прекалено късно: като се гърчеше и стенеше отчаяно, съществото се олюля на ръба на кладенеца и полетя в бездната. Последва кратък вик — и след няколко непоносимо дълги секунди се чу слаб далечен плясък.

Босонг бавно свали димящото оръжие.

— Завършва така, както и започна — каза той. — В тъмнина.

Естебан пристъпи в килията и спря. С кого да започне? И тъй като не беше от хората, които ще агонизират над едно решение, той прекрачи тялото на момичето и се насочи към окървавената фигура на агента от ФБР. Този тип определено заслужаваше да умре. Но, разбира се , помисли си Естебан, като се усмихваше леко, той вече е мъртъв, или поне до голяма степен. Щеше да е бъркотия и звуците от пистолета в затвореното пространство щяха да накарат ушите му да писнат. Той презареди пълнителя. След това щеше да изгори собствените си дрехи заедно с труповете и оръжията — в това нямаше проблем. Кръвта в наши дни не можеше да се заличи напълно, дори със силни химически препарати, при изследване на сцената на престъпление; но самата килия можеше да бъде зазидана, без нищо да показва, че някога е съществувала. Всички тела щяха да бъдат под нея. Възможно беше в следващите дни някой да се появи и да започне да души наоколо, да търси агента. Може би Пендъргаст бе казал на някого къде отива. Но нямаше доказателства, че е дошъл: нито кола, нито кораб, нищо.