Дъглас Престън - Вуду

То направи стъпки напред, после още една, движеше се с бавна, ужасяваща отмереност. Плок стоеше замръзнал, вкопан в земята, неспособен да помръдне, да отмести поглед, дори да говори.

Във внезапното затишие се чу шумолене на дрехи и Босонг коленичи, като сведе глава и вдигна ръце в смирена молитва.

— Envoie — произнесе той тихо, почти тъжно.

В миг съществото подскочи нагоре към платформата, извъртайки се с рачешко движение, наведе се, отвори прогнилата си уста и се хвърли върху Плок.

Плок намери гласа си и се опита да извика, но вече беше прекалено късно да излезе звук от прерязаната му дихателна тръба; в агонизиращата тишина се чу само едно кратко издихание.

Пендъргаст освети наоколо с фенерчето си. Тесният лъч разкри хаос от странни предмети, но той ги игнорира, фокусирайки вниманието си върху стените, които се състояха от плоски груби парчета гранит, наредени едно върху друго и грижливо измазани с хоросан.

Лицето му се стегна, когато ги разпозна.

Сега насочи поглед към натрупаните вехтории. Пред него стоеше египетски обелиск от напукана пластмаса, мокър от влага и покрит с плесен. До него се мъдреше кула с отсечен връх от средновековен замък, прилепена към прогнил шперплат, заедно с назъбения парапет с бойници и пролуки, може би в размер една десета от действителната им големина; близо до тях имаше камара от счупени пластмасови статуи, наредени като дървени трупи, между които Пендъргаст разпозна малки копия на „Давид“ и „Крилата победа“, както и „Лаокоон“, ръце, глави и крака — всичко объркано в купчината. Светлината разкри също една акула от фибростъкло, няколко пластмасови скелета, примитивни племенни реликви, изрязани от стиропорна пяна и човешки мозък от каучук с отчупено парче от него.

Големият безпорядък забавяше придвижването му напред и му пречеше да прецени размерите на подземието. Докато преодоляваше по пътя си зловещите купчини непотребен вече филмов реквизит — каквото те очевидно представляваха — той държеше фенерчето насочено надолу и се опитваше да върви колкото се може по-безшумно. Въпреки неразборията и липсата на всякакъв ред, реквизитът и циментовият под, на който се намираше всичко, бяха необикновено чисти, без никакъв прах, което свидетелстваше за подчертан интерес от страна на Естебан.

Пендъргаст продължи да напредва навътре. Клаустрофобичното пространство продължаваше да се разширява под земята, стая след стая, простирайки се извън размерите на къщата, какви ли не странни и необичайни кътчета и пролуки, всяко натъпкано със стари декори в различен стадий на грохналост и разруха, повечето от величествените исторически епопеи, с които бе познат Естебан. Подземието започваше да изглежда безкрайно; сигурно принадлежеше на по-ранна, дори по-голяма постройка върху терена, на който се намираше имението на Естебан.

Естебан. Щеше да се прибере вкъщи скоро, ако вече не го бе сторил. Времето минаваше — ценно време, което Пендъргаст не можеше да си позволи да пилее.

Той отиде до следващата изба — навремето очевидно помещение за опушване на риба, а сега оборудвана с бесилка, редица пънове — и една поразително реалистична гилотина от Френската революция, с готово да се спусне острие, двуколката отдолу, пълна с отрязани восъчни глави с отворени очи и замръзнали във вик уста.

Той продължи.

Стигна до края на последното помещение и застана до една ръждясала желязна врата, леко открехната. Понечи да я отвори и се изненада, когато откри, че тя се движи изключително леко на смазаните си панти. Дълъг тесен тунел се простираше напред в тъмнината — тунел, който на пръв поглед изглеждаше като прокопан в голата земя. Пендъргаст направи крачка и докосна стената — откри, че това съвсем не беше пръст, а мазилка, боядисана така, че да прилича на пръст. Друг филмов декор, този път придаващ по-съвременен вид на очевидно доста по-стар тунел. От посоката Пендъргаст предположи, че сигурно води към хамбара; такива тунели, свързващи къща и хамбар, бяха често срещана особеност във фермите от деветнайсети век.

Той насочи фенерчето надолу към мрачния проход. На места фалшивите пръстени стени се бяха отлепили, разкривайки същите гранитни камъни, използвани при построяването на подземието на къщата — и които очевидно бяха снимани на видеото с Нора.

Той тръгна предпазливо по тунела, закривайки светлината на фенерчето с шепа. Ако Нора бе заключена под земята — а той бе сигурен, че е така, — трябваше да се намира в мазето под хамбара.