Дъглас Престън - Вуду

Партньорът му раздвижи мускули и изсумтя.

— Повярвайте ми, сержант, спешно е. Позовавам се на Раздел 302, алинея „б“, точка 2 от Кодекса на…

— Охо, имали сме си и адвокат тук. Спешност. Виж ти, виж ти, и какво е толкова спешно? — Мълвани повдигна колана си, раздрънка белезниците и ключовете си и зачака, наклонил глава на една страна.

— Животът на много хора е в опасност. Много приятно си поговорихме, но се боя, че нямам повече време за размяна на любезности с вас, сержант. Първо и последно предупреждение.

— Виж, имам заповед. Да държа под око подстъпите по вода към Вилата. И няма да ти отстъпя този катер само защото ми казваш да го направя. — Сержантът скръсти тежките си ръце и се усмихна на Пендъргаст.

— Господин Мълвани? — направи знак специалният агент към Мълвани, сякаш да му прошепне нещо тайно на ухото. Онзи се приведе да чуе; в този миг юмрукът на Пендъргаст се заби в слънчевия му сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му, и мъжът увисна над планшира. С бързо движение Пендъргаст го блъсна във водата, където той цопна с плясък.

— Какво правиш, мамка му…? — Партньорът на ченгето се изправи гневно и посегна за пистолета си.

Пендъргаст издърпа мокрото ченге, взе му оръжието и го насочи към морския офицер:

— Хвърлете оръжието си на брега.

— Не можеш…

Отговорът на пистолета го накара да подскочи.

— Добре, добре. Исусе! — Мъжът извади пистолетите си и ги хвърли върху чакъла. — Това по протокола на ФБР ли е?

— Оставете ме аз да се грижа за протокола — каза Пендъргаст, като продължаваше да държи задъхания Мълвани. — Единственото, което трябва да направите, е да излезете от катера. Веднага.

Партньорът му предпазливо скочи във водата. За миг Пендъргаст се озова на мостика. Обърна катера и го отдалечи от брега.

— Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господа — извика той, завъртя руля и блъсна лоста напред. Включи двигателя и с ръмжене изчезна зад завоя.

Като събра цялото присъствие на духа си, Д’Агоста задиша по-бавно и се фокусира върху мисията си. Трябваше да освободи Нора. По някакъв начин тази мисъл го накара да се успокои. Проблемът не беше в това, че е в капан, а че стените са прекалено хлъзгави; нямаше как и в какво да се хване, особено при положение, че само едната му ръка бе здрава. Бе изпочупил ноктите си в напразни усилия, но онова, от което наистина се нуждаеше, беше нещо остро и здраво, с което да се захване към стената и да се измъкне.

Да се захване…

Там, на шест инча от ръката му, лежеше човешка челюстна кост, окичена с всичките си зъби. Той се изви отчаяно, опитвайки се да протегне достатъчно здравата си ръка, за да хване мандибулата. След това се обърна странично и притисна зъбите на челюстта към една пукнатина в тавана на нишата; от едновременния натиск и въртене най-накрая успя да се освободи.

Изпълзя навън с огромно облекчение и се изправи в залата, дишайки учестено. Навсякъде беше тихо. Явно зомбито и преследвачите му се бяха върнали да се разправят с протестиращите.

Д’Агоста се върна към централния коридор и предпазливо щракна запалката си да огледа. Коридорът нямаше изход. Виждаха се няколко груби погребални зали от всяка страна, изкопани в същата тежка глина и укрепени с греди, но те нямаха нищо общо с измазаните с хоросан каменни стени, заснети на видеото. Нищо, което бе видял до този момент, не напомняше на онази конструкция — самият камък бе различен. Трябваше да търси другаде.

Като се върна по стъпките си, движейки се покрай кладенеца, той се озова отново в района на сводестия некропол. По дължината на стените имаше голям брой малки железни врати, които водеха вероятно към семейни крипти; разгледа ги една по една, но нямаше и следа от Нора.

С нарастващо безпокойство се помъчи да възстанови маршрута си по пътя на проби и грешки, попадайки най-накрая в централната крипта. Тук остана за миг и се опита да състави карта на избените помещения в главата си, като мислено попълни секциите, през които бе минавал в полусъзнание. Имаше врати във всички посоки; една водеше към катакомбите, друга — осъзна той — към коридора без изход, от който току-що се бе върнал. Оставаха още две, които предстоеше да провери.

Избра една напосоки.

Тя отново водеше към тунел. Но по някакъв начин изглеждаше по-обещаващо: стените бяха от грубо изсечен камък. Не точно такива като във видеото, но доста подобни.

Откъм коридора се носеше отвратителна смрад. Д’Агоста спря и щракна запалката си за миг, като се опитваше да пести горивото. Коридорът беше мръсен, камъните — оплескани с тиня и покрити с плесен, подът предизвикваше неприятно чувство при допир.