Дъглас Престън - Сблъсък

— Проклятие. — Вратата веднага се отвори. Един оплешивяващ, мъртвешки бледен мъж около петдесетте се появи на прага, нещастните остатъци от коса покрай темето му бяха завързани на опашка на тила му. — Мили Боже! Корабокрушение? Влизайте, влизайте!

Те нахлуха в тясното фоайе, благодарни за топлината, която ги обгърна. В ъгъла стоеше един стар заоблен телевизор, по екрана му танцуваха снежинки. По масата бяха разхвърляни остатъците от среднощно похапване, обвивки от шоколадови десерти, няколко кутийки кока-кола и чаша кафе, заедно с няколко опърпани книги — „Пустата земя“ на Елиът, „По пътя“ на Керуак, „Бдението на Финеган“ на Джойс.

— Добре ли сте? — избъбри пазачът, вперил тревожен поглед в тях. — Лодката ви потъна ли? Сядайте, сядайте! Искате ли кафе?

— Вече сме добре — каза баща на Аби, протягайки ръка. — Казвам се Строу. Лодката ни е в пристанището.

— Няма да откажа кафе — каза Джаки на висок глас.

— Да, хей, веднага идва.

Те се настаниха край металната маса, а мъжът се засуети покрай каната с кафе, притопли я на печката, напълни им чашите и ги постави на масата заедно с едно бурканче сметана и едно бурканче захар. Аби се пресегна с благодарност и си сипа три лъжички сметана и също толкова захар, разбърка кафето и отпи.

— Какво правите навън в тази буря, по дяволите? — попита мъжът.

— Дълга история — отвърна бащата на Аби и си разбърка кафето.

— Искате ли да се обадя на бреговата охрана?

— Не, сега всичко е наред. Моля, не си правете труда. И без това няма да дойдат преди да е отшумяла бурята.

— От всички бури, на които съм ставал свидетел тук — каза мъжът, — тази е най-ужасната — особено през лятото. Голям късмет сте извадили, че сте останали живи.

— Има ли други хора на острова? — подхвърли небрежно баща й.

— Аз и още трима — двамата техници и специалистът по комуникациите. Живеем в къщите долу в ниското.

— Заедно със семействата си?

— Няма никакви семейства тук. Сменяме се на всеки три месеца. Това е четвъртата ми година тук. Плащат много добре и получаваш възможност да се оттеглиш от света. Да почетеш. Да поразмишляваш. Между другото, казвам се Фулър. Джордан Фулър. — Той протегна ръка и се ръкува с всички, които също се представиха.

Баща й отпиваше от кафето. Дъждът шибаше прозорците. Дори от върха на острова Аби можеше да чуе приглушения тътен на прибоя.

— Значи тая вечер сте съвсем сам тук, в станцията? — попита баща й.

— Не, и техникът е тук. Аз съм един вид охрана. Сега в станцията е доктор Симич.

— И кога го сменят?

— Я сменят. Чак в седем часа.

— Бихме искали да говорим с доктор Симич — каза Аби.

Фулър поклати глава.

— Съжалявам. Горе не може да се ходи. Забранено е.

— Стига де — засмя се Аби — Била съм там два пъти досега. Водеха ни от училище.

— Е, това е нещо различно. Водят ни много училищни групи. Но по принцип външни лица не се допускат там. Вратата винаги се държи заключена.

— Но вие можете да я отключите, нали? — попита баща й и се изправи.

— Разбира се. Защо питате?

Баща й извади револвера от джоба си и го постави внимателно на масата, без да сваля ръка от него.

— Тогава, моля ви, направете го.

Президентът вече ги очакваше с нетърпение в заседателната зала. На мониторите по стените се излъчваха предаванията на CNN, MSNBC, FOX и Bloomberg.com, звукът беше изключен, проблясваха изображения на Луната, говорещите глави на различни астрономи и картини на нарастващия хаос, причинен от прекъсванията на електричеството и компютърните сривове.

Форд влезе вътре с останалите и те останаха прави, в очакване президентът да седне пръв. Но той не седна. Плоските монитори преминаха в режим на видеоконференция и на тях се появиха лицата на генерали, служители от кабинета и други.

— Така — каза президентът, — нека да чуем.

Локууд кимна към асистента и на големия екран в дъното на стаята се появи изображение на Деймос.

— Господин президент, това, което виждате, е фотография, направена от спътника Марс Мапинг Орбитър на 23 март тази година на обект, скрит в дълбокия кратер Волтер на луната на Марс, Деймос. Първо малко предистория: Марс има две малки луни, Фобос и Деймос, наречени на гръцките богове на страха и ужаса. Изглежда, че и двата са скоро уловени от притеглянето на планетата астероиди — като казвам скоро, имам предвид през последните половин милиард години. Почти идеално кръглите им орбити отдавна озадачават астрономите, които и до сега не са разгадали как Марс е успял да улови двата астероида в такива идеални орбити, освен ако не е участвало и трето тяло, което да е променило въртящия момент на другите две и да е отлетяло завинаги. Астрономите винаги са го приемали като нещо малко вероятно.