Майкъл Конъли - Черната кутия

След известно време започна да се чувства като в лабиринт. Дърветата бяха високи почти десет метра и изглеждаха абсолютно еднакви. Освен това бяха посадени в поразително прави редици. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Започваше да се опасява, че ще се изгуби, и му се искаше да е взел нещо, с което да маркира пътя си.

След половин час най-после се добра до входа на имението. Вече беше изтощен, ботушите му сякаш бяха от бетон, ала реши да не се отказва и продължи нататък, като се придвижваше от дърво до дърво в първата успоредна на пътя редица.

След почти цял час видя светлините на имението между клоните на последните няколко редици бадеми. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше свистящият звук.

Стигна до края на гората, приклекна край банкета и се огледа. Сградата представляваше вариант на френско шато. Беше висока само два етажа, но скатовете на покривите бяха стръмни и по ъглите се издигаха кули. Заприлича му на умалена версия на лосанджелиския хотел „Шато Мармон“.

Отвън я осветяваха прожектори, насочени нагоре. Отпред имаше голямо обръщало и отбивка, която завиваше зад главната сграда. Детективът предположи, че гаражът е отзад. Не се виждаха коли и той установи, че всички светлини, които е видял през гората, са външни. Вътре цареше мрак и като че ли нямаше никого.

Изправи се, изкатери се по банкета, тръгна към къщата и скоро се озова на издигнат бетонен квадрат. Буквата X в средата показваше, че това е хеликоптерна площадка. Продължи нататък, като се движеше право към сградата, но някаква промяна в периферното му зрение го накара да погледне наляво към едно ниско хълмче.

Отначало не забеляза нищо. Шатото беше толкова ярко осветено, че звездите едва се виждаха и всичко наоколо изглеждаше черно като в рог. После обаче отново зърна движение — високо над хълма. Изведнъж разбра, че това са тъмните перки на ветрогенератор, които цепеха въздуха и за миг засенчваха слабата звездна светлина.

Свистенето, което чуваше по време на придвижването си през гората, идваше от ветрогенератора. Козгроув до такава степен вярваше в силата на вятъра, че бе издигнал един от железните си гиганти в собствения си заден двор. Бош предположи, че прожекторите, осветяващи шатото отвън, работят с ток от ветровете, които неуморно кръстосваха Долината.

Отново насочи вниманието си към осветената сграда и почти моментално го обзе колебание, съмнение в правилността на действията му. Човекът, който живееше зад тези стени, беше достатъчно умен и богат, за да впрегне вятъра. Живееше зад стена от пари и фаланга — не, цяла армия — дървета. Нямаше нужда да огражда огромното си имение, защото знаеше, че гората ще уплаши всеки натрапник, който посмее да я пресече.

Живееше в замък със защитен ров и кой бе Бош, та да си мисли, че може да го надвие? Дори не знаеше точния характер на престъплението. Анеке Йесперсен беше мъртва и Хари следваше инстинкта си. Нямаше никакви улики. Само едно съвпадение с двайсетгодишна давност и нищо повече.

Изведнъж го връхлетя вълна от механичен шум и вятър и иззад гората се появи хеликоптер и увисна вън въздуха. Бош се затича обратно към дърветата, изпързаля се надолу по банкета и отново се озова в тинята. Погледна назад и видя, че вертолетът, черен силует на фона на тъмното небе, се спуска към площадката. Под корпуса се включи прожектор, който освети огромната буква X. Детективът се приведе още по-ниско и продължи да наблюдава машината, която сякаш се бореше с вятъра в опит да не се отклони от отвесното си приземяване. Кацна бавно и леко, прожекторът угасна и воят на двигателя утихна.

Роторите се завъртяха още няколко пъти и спряха. Лявата врата се отвори и от вертолета слезе някой. Бош се намираше на поне трийсет метра и виждаше само човешка фигура, която определи като мъжка. Пилотът отиде при задната врата и я отвори. Хари очакваше да слезе друг човек, но оттам изскочи куче. Мъжът извади отвътре раница, затвори вратата и закрачи към шатото.

Кучето се затича подире му, ала след няколко метра внезапно спря и се обърна точно към мястото, където се криеше Бош. Детективът виждаше, че е едро, но в тъмнината не можеше да определи породата. Първо го чу да изръмжава, после животното се стрелна към него.

Хари се вцепени. Нямаше къде да избяга. Зад него имаше тиня. Притисна се още по-плътно към банкета, като си мислеше, че гневното животно може да го прескочи и да затъне в калта.

И измъкна пистолета от пояса си. Ако кучето не спреше, той щеше да го спре.