Джонатан Келерман - Кръвна проба

Гледах как го отвеждат и когато земята отново утихна, осъзнах, че все още е горещо. Свалих якето и го захвърлих настрана. Тъкмо разкопчавах ризата, когато пристигна Майло в компанията на някакъв мъж с продълговато лице. Мъжът носеше сив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка под защитната жилетка. Имаше военна походка. Това бе шефът на отдела за борба с наркотиците Севърин Флеминг.

— Страшно изпълнение, Алекс — потупа ме приятелят ми по рамото.

— Нека ви помогна да го свалите, докторе — каза Флеминг, като откачаше подслушвателното устройство от гърдите ми. — Надявам се, че не ви е било твърде неудобно.

— В интерес на истината, гъделичкаше ме до полуда.

— Съжалявам. Сигурно имате чувствителна кожа.

— Той въобще е много чувствителен, Севърин.

Флеминг се усмихна под мустак и се съсредоточи да проверява записа.

— Изглежда всичко е наред — съобщи той и прибра машинката в кутията й. — В колата чувахме отлично и направихме първокласен запис. При нас имаше една адвокатка от правосъдието, която смята, че има доста материал. Благодарим ви още веднъж, докторе. Майло, с теб ще се видим.

Здрависа се с нас, отдаде ни чест и се отдалечи като полюшваше подслушвателя, сякаш беше новородено.

— Е — каза Майло, — значи продължаваш да разкриваш новите си дарби. Холивудските продуценти ще те засипят с предложения.

— Със сигурност — казах аз, докато се чешех по гърдите. — Обади се на импресариото ми. Ще се срещнем на игрището за поло.

Той се засмя и си свали защитната жилетка.

— В това нещо се чувствам като рекламното човече на „Мишлен“.

— Толкова си готин.

Вървяхме заедно към виадукта. Небето се бе смрачило и бе притихнало. Зад портите чувахме запалването на двигателите. Стъпихме върху студените камъни на моста. Майло се повдигна и откъсна чепка грозде от асмата, разкъса я със зъби и започна да дъвче.

— Ти свърши голяма работа, Алекс — каза той. — Накрая те така или иначе щяха да го хванат за наркотиците. Но убийството е онова, което ще го вкара в затвора. Като прибавиш и задържането на арабския смрадливец и можем спокойно да кажем, че това бе една добра седмица за отбора на добрите.

— Страхотно — казах уморено.

Мина още няколко метра:

— Добре ли си, друже?

— Ще се оправя.

— За детето ли мислиш?

Спрях и го погледнах.

— Трябва ли веднага да се връщаш в Лос Анджелис? — попитах.

Той сложи тежката си ръка на рамото ми, усмихна се и поклати глава.

— Да се върна означава да се заровя в работа до шия. Може и да почака.

Стоях на разстояние и гледах през полиетиленовата стена.

Момчето лежеше на леглото. Не мърдаше, но беше будно. Майка му седеше до него. Беше почти неузнаваема в скафандъра, ръкавиците и маската. Тъмните й очи шареха из стаята. Спираха се на лицето му само за миг и после се връщаха на страницата от книгата в ръцете й. Той се надигна с мъка, каза й нещо, тя кимна и му поднесе чаша до устните му. Пиенето бързо го измори и той се отпусна отново на възглавницата.

— Много сладко дете — каза Майло. — Какви каза докторът, че са шансовете му?

— Заразен е тежко. Но със системи му инжектират силни дози антибиотици и смятат, че в края на краищата ще се оправи. Първоначалният тумор се е разпространил — почти е стигнал до диафрагмата, което е лошо — но не се наблюдават нови поражения. От утре започва химиотерапията. Като цяло, прогнозите все още са добри.

Той кимна и отиде в кабинета на сестрите.

Момчето заспа. Майка му го целуна по челцето, оправи завивките и отново погледна книгата. Прелисти няколко страници и започна да подрежда стаята. Когато привърши, се върна на мястото си до леглото, сложи ръце в скута си и остана неподвижна. Чакаше.

Двамата съдия-изпълнители излязоха от стаята на сестрите. Мъжът беше на средна възраст, пълен, а жената — дребничка и изрусена. Той си погледна часовника и каза „Време е“ на партньорката си. Тя отиде до капсулата и потропа на прозрачната стена.

Нона вдигна поглед.

Жената каза „Време е“.

Момичето се поколеба, наведе се над спящото дете и го целуна с внезапен прилив на енергия. Той извика и се обърна. От това маркуча на системата трепна, а банката се разлюля. Тя ги закрепи и приглади косите му.

— Хайде, миличка — каза съдийката.

Момичето се наежи и излезе от капсулата. Свали маската и ръкавиците и остави стерилния костюм да се свлече около глезените й. Отдолу се показа гащеризон, на чийто гръб бе изписано СОБСТВЕНОСТ НА ЗАТВОРА В САН ДИЕГО и сериен номер. Медночервената й коса бе вързана на конска опашка. Златните халкички ги нямаше на ушите й. Лицето й изглеждаше по-слабо и старо, скулите й бяха по-изпъкнали, а очите — потънали по-дълбоко. Затворническата бледност бе притъпила блясъка на кожата й. Беше красива, но неподдържана. Приличаше на вехнеща роза.