Даниъл Силва - Английският убиец

Този път бе ред на Анна да се оттегли в банята. Когато се върна, изглеждаше спокойна, но очите й бяха подути и зачервени, а лицето й — пребледняло като платно. Седна на края на леглото, като държеше в ръка документите и снимките.

— Какво е това?

— Прилича ми на списък с номера на секретни банкови сметки.

— Чии са банковите сметки?

— Имената са немски. Можем само да предполагаме кои хора реално стоят зад тях.

Тя внимателно прегледа списъка, сбърчила вежди.

— Майка ми е родена на Коледа 1933 година. Казвала ли съм ти това?

— Рождената дата на майка ти никога не е стояла между нас, Анна. Защо сега е на дневен ред?

Тя му подаде списъка:

— Погледни последното име.

Габриел взе списъка от ръката й. Погледът му спря на последното име и номер: Алоис Ритер 251233126.

Вдигна очи към нея:

— И какво от това?

— Не е ли интересно, че мъж със същите инициали като на баща ми има банкова сметка с номер, в който първите шест числа съответстват на рождения ден на майка ми?

Той отново погледна списъка: Алоис Ритер… АР… 251233… Коледа 1933…

Свали листа и погледна Анна:

— А какво ще кажеш за последните три цифри? Според теб означават ли нещо?

— Опасявам се, че не.

Габриел погледна числата и затвори очи. 126… Някъде по някое време със сигурност бе видял числото във връзка с този случай. Беше прокълнат да има безупречна памет. Никога нищо не забравяше. Мазките на четката, с които бе възстановил иконата на свети Стефан в катедралата. Мелодията, която свиреха по радиото в нощта, когато бе избягал от Нийдердорф, след като бе убил Али Хамиди. Мириса на маслини по устните на Леа, когато я бе целунал на сбогуване за последен път.

После, след миг, си спомни и мястото, където бе видял числото 126.

Анна винаги носеше със себе си снимка на брат си. Това бе последната му снимка — води в един етап от Обиколката на Швейцария в следобеда, когато загива. Габриел беше видял същата снимка в бюрото на Август Ролф. Погледна номера, прикрепен към рамката на велосипеда, както и този на гърба на фланелката на момчето: 126.

— Както изглежда, ще се връщаме в Цюрих.

— Ще трябва да направим нещо за паспорта ти. И за външността ти.

— Какво му има на паспорта ми?

— В него е вписано името ти.

— А какво й има на външността ми?

— Абсолютно нищо. Там е проблемът.

Той вдигна телефонната слушалка и набра един номер.

Момичето, което се казваше Хана Ландау, пристигна в хотелската стая в десет часа същата вечер. Носеше гривни и ухаеше на жасмин. Чантата в ръката й доста приличаше на онази, в която Габриел слагаше четките и боите си. Тя поговори малко с Габриел, а после хвана Анна за ръка, замъкна я в банята и затвори вратата.

След един час Анна се появи отново. Дългата й до раменете руса коса бе подстригана късо и бе боядисана черна; зелените й очи бяха станали сини с помощта на козметични лещи. Преобразяването й наистина бе забележително. Все едно че беше друга жена.

— Одобрявате ли? — попита Хана Ландау.

— Направи снимката.

Израелското момиче направи пет-шест снимки на Анна с фотоапарат „Полароид“ и сложи негативите на леглото, за да ги види Габриел. Когато приключиха с проявяването, Габриел каза:

— Ето тази.

Хана поклати отрицателно глава:

— Не, според мен ето тази.

Тя грабна снимката и без да дочака одобрението на Габриел, се върна в банята. Анна седна пред тоалетката и прекара дълго време, изучавайки външността си в огледалото.

След двайсет минути Хана излезе. Показа работата си на Габриел, после прекоси стаята и пусна паспорта върху тоалетката пред Анна.

— Моите поздравления, мис Ролф. Вече сте австрийска гражданка.

На половината път между Централна гара и Цюрихзее се намира Парадеплац — епицентърът на швейцарското банкерство. Управленията-близнаци на „Креди Сюис“ и „Юниън Банк ъф Суитзерланд“ се гледат свирепо, подобно на професионални боксьори над обширното пространство, настлано със сиви тухли. Те са двата гиганта на швейцарското банково дело и се числят сред най-могъщите в света. В тяхната сянка, нагоре и надолу по Банхофщрасе, се намират други големи банки и влиятелни финансови институции, открояващи се с ярките си табели и излъскани стъклени врати. Но банките, които малцина забелязват, са пръснати в тихите странични улици и улички между Банхофщрасе и река Сил. Това са частните параклиси на швейцарското банкерство, местата, където някои хора могат да се молят или да изповядват греховете си в пълна тайна. Швейцарският закон позволява на тези банки да не изискват депозити. Те са свободни да се наричат банки, ако искат, но това не е задължително. Трудно е да ги откриете, много вероятно е да не ги забележите, те са се сгушили в модерни офиссгради или в малки стаички в старите градски къщи. Някои са с десетки служители, в други работят само шепа хора. Това са частни банки в пълния смисъл на думата. Тъкмо оттам на следващата сутрин Габриел и Анна Ролф започнаха своето търсене.