Даниъл Силва - Английският убиец

— Къде отиваш?

— Чакай ме тук.

Той влезе в магазинчето и след малко се върна с пластмасова чантичка за пазаруване в ръка. Подаде я на Анна. Тя извади и двете покупки: чифт големи слънчеви очила и бейзболна шапка с надпис „Виена“ отпред.

— Какво трябва да правя с тези неща?

— Спомняш ли си какво се случи на Лисабонското летище в нощта, когато ми показа изчезналата колекция на баща ти?

— Това беше дълга нощ, Габриел. Припомни ми.

— Една жена те спря и поиска автограф.

— Непрекъснато се случва.

— Именно. Сложи ги.

Тя си сложи очилата и прибра косата си под шапката. Огледа се за миг в огледалцето на пудриерата си, а после се обърна към него:

— Как изглеждам?

— Като известна личност, която се опитва да се скрие зад големи тъмни очила и тъпа шапка — уморено отвърна той. — Но засега ще трябва да се задоволим с това.

Спряха пред един хотел на Вайбурггасе, наречен „Императрица Елизабет“, и се регистрираха под името Шмит. Дадоха им стая, в която подът имаше цвят на мед. Анна се тръшна на леглото, както си беше с очилата и шапката.

Габриел отиде в банята и дълго гледа лицето си в огледалото. Вдигна дясната ръка до лицето си, замириса му на барут и огън и си представи лицата на двамата мъже, които беше убил във вилата на Ролф в Цюрих. Пусна топлата вода и изми ръцете и врата си. Изведнъж банята се изпълни с призраци — смъртнобледи, безжизнени мъже с дупки от куршуми по лицата и гърдите. Той погледна надолу и видя, че умивалникът е пълен с тяхната кръв. Избърса ръцете си с хавлиена кърпа, но това не помогна — кръвта остана. После помещението започна да се върти в кръг и Габриел падна на колене върху тоалетната чиния.

Когато се върна в спалнята, Анна лежеше със затворени очи.

— Добре ли си? — промълви тя.

— Излизам. Ти стой тук. Няма да отваряш вратата на никого, освен на мен.

— Няма да се бавиш, нали?

— Не много.

— Ще те чакам до късно — каза Анна, унасяйки се в сън.

— Както искаш.

След това тя заспа. Габриел я зави с едно одеяло и излезе.

Долу, във фоайето, той каза на прекалено услужливия виенски администратор, че никой не бива да безпокои фрау Шмит. Онзи кимна енергично, сякаш искаше да създаде впечатлението, че е готов да рискува живота си, ако се наложи да попречи на някого да прекъсне почивката на фрау Шмит. Габриел остави няколко шилинга върху плота, побутна ги към него и излезе.

Отиде на Щефанплац, като пътьом проверяваше дали не го следят и запаметяваше лицата на хората наоколо. После влезе в катедралата и бавно тръгна сред туристите през главния кораб, докато стигна до един страничен олтар. Вдигна очи към олтарната икона, изобразяваща мъченичеството на свети Стефан. Габриел бе завършил реставрацията на картината в нощта, когато в колата на Леа избухна бомба. Беше свършил добра работа. Само когато наклонеше глава на една страна, за да се види ефектът при страничното осветление, можеше да забележи разликата между своята намеса и оригинала.

Обърна се и огледа лицата на хората, застанали зад него. Не разпозна никого. Но нещо друго го порази. Всички те бяха приковани от красотата на олтарната икона. Е, поне нещо добро бе произлязло от престоя му във Виена. Хвърли още един последен поглед на картината, а след това излезе от катедралата и тръгна към Еврейския квартал.

Варварската мечта на Адолф Хитлер да освободи Виена от евреите бе осъществена до голяма степен. Преди войната около двеста хиляди бяха живели тук, мнозина от тях в лабиринта от улици около Юденплац. Днес бяха останали само няколко хиляди, главно новопристигнали от Изтока, и старият Еврейски квартал бе превърнат в ивица от бутици, ресторанти и нощни клубове. Виенчани го наричаха Бермудския триъгълник .

Габриел премина покрай прозорците на баровете със спуснати жалузи на Щернгасе, после зави по една лъкатушна пешеходна алея, водеща до каменно стълбище. Горе имаше тежка врата, украсена с ковани гвоздеи. До вратата се виждаше месингова табелка: „Военновременни искове и издирвания — само с предварителна уговорка.“ Той натисна звънеца.

— С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да видя мистър Лавон, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Не.

— Мистър Лавон не приема посетители без предварително записване.

— Опасявам се, че случаят е спешен.

— Името ви, моля?

— Кажете му, че го търси Габриел Алон. Той ще се сети.

Стаята, в която въведоха Габриел, беше в класически виенски стил, що се отнасяше до пропорциите и обзавеждането: висок таван, полиран дървен под, който отразяваше светлината, нахлуваща през големите прозорци, лавици, които се огъваха под тежестта на безброй томове и папки. Лавон като че ли се губеше в тази обстановка. Но пък той притежаваше много специалната дарба да се слива с фона.