Даниъл Силва - Английският убиец

Дебре вдигна пистолета си. Англичанина бе оставил играта да продължи достатъчно дълго. Време беше да сложи край. Обучението си каза думата. Светкавично сграбчи ръката на Дебре и той се оказа неподготвен за такъв ход. Англичанина яростно изви ръката му и я счупи на няколко места. Дебре изкрещя от болка, а пистолетът му изтрака на пода.

Партньорът на Дебре беше на ход. Англичанина прецени, че той няма да стреля, тъй като Дебре е много близко, при което му оставаше само една възможност: да се опита да обезоръжи Англичанина, като го удари отзад по главата. Англичанина рязко се наведе и ударът мина над главата му. След това сграбчи пистолета на Дебре и като се изправи, започна да стреля. Два изстрела улучиха едрия мъж в гърдите. Той падна на пода, кръв бликна между пръстите му. Англичанина изстреля още два куршума в черепа му.

Дебре се беше облегнал на капака на колата, притискаше ранената ръка към гърдите си и изглеждаше напълно разбит:

— Вземи проклетите пари! Вземи пакета! Само се махай!

— Не трябваше да се опитваш да ми пречиш, Паскал.

— Прав си. Просто вземи всичко и се махай!

— За едно нещо си прав — каза Англичанина, когато тежкият войнишки нож с назъбеното острие се плъзна от ножницата под мишницата му в дланта.

След миг Паскал Дебре лежеше на пода до партньора си, лицето му бе бяло като платно, а гърлото му — прерязано почти до гръбнака.

Ключовете на колата все още бяха на мястото си. Англичанина ги използва, за да отвори багажника. Вътре имаше още един куфар. Той вдигна капака му. Втора бомба, точно копие на другата, която лежеше на капака на колата. Предположи, че за по-късно тази вечер французинът е насрочил още една задача. Англичанина вероятно бе спасил нечий магазин. Той спусна капака на куфара и тихо затвори багажника.

Целият под бе в кръв. Англичанина заобиколи труповете и се наведе над капака на колата. Отвори куфара и нагласи часовника на три минути, затвори капака му и го постави между труповете.

Бавно прекоси склада и отвори вратата. След това се върна до колата и седна зад кормилото. Когато завъртя ключа, моторът изхърка и замлъкна. Мили боже, не, това е отмъщението на Паскал . Завъртя ключа втори път, моторът изръмжа и заработи.

Той даде на заден ход, обърна колата на алеята и се понесе през портата в желязната ограда. Когато бомбата избухна, отблясъкът в огледалото за обратно виждане бе толкова ярък, че го заслепи за миг. Подкара по крайречното шосе обратно към Париж, докато пред очите му подскачаха червени точки.

Десет минути по-късно той паркира колата на Дебре в буксирна зона близо до спирка на метрото и слезе. Извади куфара от багажника и пусна ключовете в кофа за боклук. След това слезе долу по стълбите и се качи на метрото.

Спомни си за старата знахарка от своето село в Корсика — нейното предупреждение за мистериозния човек, когото трябваше да избягва. Зачуди се дали Паскал Дебре не беше този човек.

Слезе на спирка „Люксембург“ и по мокрите улици на Пети арондисман стигна до хотела си на улица „Сен Жак“.

Когато се качи горе в стаята си, хрумна му, че по пътя насам не е срещнал нито един полицай. Дебре определено го бе излъгал за внезапните проверки.

Габриел реши, че е време да поговори с Вернер Мюлер. На следващата сутрин позвъни в галерията.

— Мюлер. Bonjour.

— Говорите ли немски?

— Ja.

Габриел премина от френски на немски:

— Интересувам се от една картина, която видях на витрината на вашата галерия през уикенда.

— Коя картина?

— Натюрморта с цветя на Жан-Жорж Ирн.

— Да, прелестна е, нали?

— Наистина. Питах се дали няма да е възможно да я видя по някое време днес.

— Опасявам се, че днес съм доста зает.

— О, наистина ли?

Габриел бе следил всички разговори с галерията за последните седемдесет и два часа и беше съвсем сигурен, че Мюлер би могъл да намери време за една среща.

— Нека само да погледна графика си за днес. Можете ли да изчакате един момент?

— Разбира се.

— Да, ето го. Както изглежда, една среща за днес следобед неочаквано е била отменена.

— Какъв късмет!

— След колко време ще можете да дойдете?

— Всъщност в момента съм наблизо. Мога да дойда при вас до десет-петнайсет минути.

— Прекрасно! А името ви?

— Улбрихт.

— Очаквам ви с нетърпение, хер Улбрихт.

Габриел прекъсна връзката. Набързо събра багажа си, пъхна „Беретата“ в колана на панталона си, след това огледа за последен път стаята, за да се увери, че не е оставил никакви следи след себе си. Преди да тръгне, отиде до прозореца и хвърли един поглед надолу към галерията. Някакъв мъж звънеше на вратата — среден на ръст, с тъмна коса, с дипломатическо куфарче в дясната ръка. Навярно срещата на Мюлер в края на краищата не е била отменена. Габриел набързо изрови камерата си и изразходва цялата ролка, като направи снимки на неочаквания посетител. Извади филма, пъхна го в джоба си и върна камерата в куфара.