Даниъл Силва - Английският убиец

Четиридесет и осем часа по-късно пристигна малка делегация. Състоеше се от една англичанка на име Фиона, американец на име Грегъри и намусен немец на име хер Ланг. Всяка сутрин Грегъри принуждаваше Нашата Дама да прави мъчителни упражнения в продължение на няколко часа, за да възвърне силата и подвижността на ръката си. Следобед хер Ланг стоеше над главата й в стаята за упражнения и отново я учеше да свири на цигулка. Постепенно способностите й се възстановиха, макар че дори за Карлос, който се грижеше за лозето, бе ясно, че тя не е вече онази музикантка отпреди злополуката.

През октомври делегацията си замина и Нашата Дама отново остана сама. Дните й минаваха според предсказуемия график отпреди злополуката, макар че тя вече много по-внимателно караше мотопеда си и никога не излизаше да се разхожда на скалите над морето, преди да е проверила каква е прогнозата за времето.

А после, на Архангеловден, Нашата Дама изчезна. Карлос забеляза, че когато тя се качи в ланд роувъра и пое за Лисабон, носеше само едно черно кожено куфарче, но не и цигулката си. На следващия ден той отиде в кафенето и разказа на Мануел какво е видял. Мануел му показа статия в „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Лозарят не можеше да чете английски, но Мануел се справи с превода.

— Смъртта на един баща си е нещо ужасно — каза Карлос. — Но убийство… това е много, много по-лошо.

— Наистина — рече Мануел, като сгъна вестника. — Но би трябвало да чуеш и какво е станало с майката на бедната жена.

Карлос работеше на лозето, подготвяйки растенията за настъпващата зима, когато Нашата Дама се върна от Цюрих. Тя спря за миг на алеята, за да разпусне косата си и да я разтърси срещу морския вятър, а след това изчезна вътре във вилата. Миг по-късно Карлос я видя да се мярка зад прозореца, отивайки към стаята за музикални упражнения. Никакво осветление. Нашата Дама винаги се упражняваше на тъмно.

Когато тя започна да свири, Карлос наведе глава и възобнови работата си; лозарските ножици ритмично защракаха в такт с плисъка на вълните долу, на морския бряг. Точно това парче тя бе изпълнявала много често — някаква мистична, натрапчива соната, като че ли вдъхновена от самия Дявол, — но след злополуката все не й се бе удавало да го изсвири. Карлос се напрегна да посрещне неизбежното й избухване, но след пет минути щракането на ножиците замлъкна и той вдигна поглед към терасовидния склон и вилата. Така майсторски свиреше тя тази вечер, та човек можеше да си помисли, че във вилата има двама цигулари вместо един.

Въздухът бе станал по-студен и рехава морска мъгла пълзеше нагоре по склона на хълма. Карлос запали купчината боклуци и клекна край пламъците. Тя тъкмо наближаваше към една много трудна част на произведението, опасна поредица от снижаващи се ноти — дяволски пасаж, както си помисли той с усмивка. Карлос отново се напрегна в очакване, но тази вечер избухнаха само звуците на музиката — мълниеносна поредица от низходящи ноти, завършваща с тихото разрешение на дисонансите в първата част.

Тя поспря за няколко секунди и след това започна втората част. Карлос се обърна и погледна нагоре към склона. Вилата се къпеше в оранжевите отблясъци на залеза. Мария, икономката, бе излязла на балкона и метеше. Карлос свали шапката си, вдигна я над главата си и зачака Мария да го види — беше забранено да се вика или дори да се вдига какъвто и да било шум, когато Нашата Дама се упражняваше. След малко Мария вдигна глава и метлата застина в ръцете й. Карлос протегна ръце напред. Как мислиш, Мария? Ще бъде ли всичко наред този път? Икономката събра длани пред гърдите си и впери поглед в небесата. Благодаря ти, Боже .

Наистина , помисли си Карлос, докато наблюдаваше как пушекът от неговия огън танцува под вечерния вятър. Благодаря ти, Боже. Тази вечер всичко е наред. Времето е хубаво, лозето е готово за зимата и Нашата Дама от хълма отново свири своята соната .

Четири часа по-късно Анна Ролф свали цигулката от рамото си и я прибра в калъфа. Изведнъж се почувства изтощена и същевременно разтърсена от трескаво безпокойство — уникално усещане, което я обземаше обикновено в края на музикалните й занятия. Тя отиде в спалнята си и седна върху прохладния пухен юрган, разпери широко ръце и се заслуша в звука на собственото си дишане на фона на шумоленето на нощния вятър под стрехите. Изпитваше и нещо друго, освен умора и трескаво безпокойство; нещо, което не бе изпитвала от много дълго време. Предполагаше, че се нарича задоволство. Сонатата на Тартини винаги бе нейната запазена марка, но след злополуката жестокото кръстосване на струните и изключително трудното свирене на две струни едновременно представляваха прекалено голямо изпитание за ръката й. Тази нощ я изсвири изключително добре за първи път след възстановяването си. Винаги откриваше, че настроението й се отразява на свиренето. Гняв, тъга, безпокойство — всички тези чувства излизаха наяве, щом тя докоснеше с лъка струните на цигулката. Чудеше се защо ли чувствата, избликнали поради смъртта на баща й, я бяха вдъхновили да изсвири сонатата на Тартини.