Даниъл Силва - Изповедникът

Близо час църквата бе изцяло на негово разположение. После бавно, един по един, се занизаха останалите от екипа. Скрит зад завесата си, реставраторът позна всеки от тях по звука. Тежките стъпки на Франческо Тиеполо, ръководителя на проекта „Сан Дзакария“, отчетливото чат-чат-чат на Адриана Дзинети, известна специалистка по почистване на олтари и съблазнителка на мъже; тромавата походка на вечно слухтящия Антонио Полита, разпространител на злонамерени лъжи и клюки.

Реставраторът оставаше загадка за другите. Държеше работната му платформа и картината на олтара винаги да бъдат скрити зад завеса. Франческо го бе помолил да я свали, за да могат туристите и пословично критичната висша прослойка венецианци да наблюдават работата му.

— Венеция иска да вижда какво правиш с Белини * Марио. Венеция не обича изненади.

Реставраторът с неохота отстъпи и два дни през януари работи пред погледите на туристите и останалите от екипа. Краткият експеримент бе прекратен, когато монсеньор Морети, енорийският свещеник на „Сан Дзакария“, намина на изненадваща инспекция. Щом вдигна поглед и съзря лицето на Девата, наполовина заличено, падна на колене в истерична молитва. Върнаха завесата и Франческо не посмя отново да настоява за свалянето й.

Другите от екипа виждаха в нея дълбок метафоричен смисъл. Защо прибягваше до такива мерки да се крие? Защо Марио странеше от тях? Защо отклоняваше многобройните им покани за обяд, вечеря и съботните запои в бар „Харис“? Бе отказал да присъства дори на коктейл, организиран от „Приятели на «Сан Дзакария»“. Творбата на Белини беше една от най-значимите картини в цяла Венеция и отказът му да прекара няколко минути с дебелите американски дарители, направили проекта възможен, се прие като скандална постъпка.

Дори Адриана Дзинети не можеше да проникне отвъд завесата. Това породи нескрити подозрения, че реставраторът е хомосексуалист, което свободомислещият екип не смяташе за престъпление, и слабата му популярност сред някои от момчетата временно нарасна. Версията отпадна една вечер, когато в църквата го посети поразително привлекателна жена. Имаше широки скули, бледа кожа, зелени като на котка очи и изваяна брадичка. Единствено Адриана Дзинети забеляза големия белег на лявата й ръка.

— Тя е другият му реставраторски проект — мрачно заключи Адриана, когато двойката изчезна във венецианската нощ. — Очевидно предпочита жени с малки несъвършенства.

Представяше се с името Марио Делвекио, но италианският му, въпреки че бе отличен, издаваше лек, ала доловим акцент. Обясняваше го с това, че е отраснал в чужбина и е живял в Италия само за кратки периоди. Някой бе дочул, че е стажувал при легендарния Умберто Конти, друг — че Конти е обявил ръцете му за най-талантливите, които е виждал.

Завистливият Полита бе пуснал следващата поредица слухове сред екипа. Антонио се вбесяваше от спокойното темпо, с което работеше колегата му. За по-малко време, отколкото бе нужно на великия Марио Делвекио да възстанови лицето на Девата, той бе почистил и реставрирал шест картини. Фактът, че те почти нямаха стойност, само засилваше гнева му.

— Самият маестро я е нарисувал за един следобед — мърмореше Антонио пред Тиеполо. — А този приятел работи цяла зима. Все тича до Академията да зяпа картините на Белини. Кажете му да побърза, иначе ще се мотаем тук десет години!

Именно Антонио бе изровил доста странна история за Виена, която бе споделил с колегите си по време на приятелско събиране в една снежна вечер през февруари — по съвпадение, в гостилница „Ала Мадона“ 14 14 „При Мадоната“ (ит.). — Б.р. . Около десет години по-рано, при цялостното почистване и възстановяване на катедралата „Свети Стефан“ във Виена, един от реставраторите в екипа бил италианец на име Марио.

— Нашият Марио? — попита Адриана над чаша червено вино.

— Разбира се, че е бил нашият Марио. Същият особняк. Същото темпо на охлюв.

Според източника на Антонио, въпросният реставратор изчезнал безследно една нощ — същата нощ, когато в стария еврейски квартал избухнала бомба.

— За какво намекваш, Антонио? — полюбопитства Адриана, като настойчиво се взираше в него през рубинената течност.

Антонио направи дълга драматична пауза, загреба хапка гъста полента и повдигна вилицата си като скиптър.

— Не е ли очевидно? Явно този човек е терорист. Предполагам, че е от „Червените бригади“.

— Или може би самият Осама бен Ладен!