Даниъл Силва - Изповедникът

Шамрон окончателно се бе простил с висшата ръководна длъжност, но никога нямаше да го отстранят напълно. Имаше двойствен статут на специален административен съветник, който му даваше достатъчен достъп, за да напомня често за себе си, и от вилата си, подобна на крепост, с изглед към Галилейско море, все още упражняваше значителна власт, макар и в сянка. Шпионите и генералите редовно го посещаваха, за да му целуват ръка, и никое важно решение, свързано с държавната сигурност, не се вземаше, без първо да се допитат до него.

Здравословното му състояние се пазеше в дълбока тайна. Габриел бе дочул слухове за рак на простатата, лек сърдечен удар или хронични проблеми с бъбреците. Очевидно не му оставаше много живот. Шамрон не се боеше от смъртта — само от това, че отсъствието му ще причини хаос. Сега, докато бавно се разхождаха из старото гето, смъртта бе техен спътник. Смъртта на Бенджамин. И на Шамрон. Близостта й бе направила Шамрон неспокоен. Изглеждаше като човек, който бърза да уреди сметките си. Стар воин, нетърпелив да влезе в една последна, отчаяна битка.

— Отиде ли на погребението?

Шамрон поклати глава.

— Бенджамин се страхуваше, че академичните му постижения ще бъдат опетнени, ако се разчуе, че е работил за нас. Присъствието ми на погребението би породило неудобни въпроси във и извън Израел, така че останах настрана. Трябва да призная, че не изгарях от желание да присъствам. Трудно е да погребеш дете.

— Отишъл ли е някой? Той нямаше други роднини в Израел.

— Казаха ми, че присъствали няколко стари приятели без връзка с тайните служби и колеги от факултета в Еврейския университет.

— Кой те изпрати тук? — попита Габриел.

— Какво значение има?

— За мен има значение. Кой те изпрати?

— Аз съм нещо като пуснат под гаранция — отегчено каза Шамрон. — Не мога да направя нито крачка без одобрението на върховния трибунал.

— И кои са хората в този трибунал?

— Единият е Лев. Разбира се, ако зависеше от него, щяха да ме заключат в килия с желязна кушетка, на хляб и вода. Но за мой късмет, другият член на трибунала е министър-председателят.

— Твоят стар боен другар.

— Да кажем, че просто споделяме едно и също мнение за конфликта и истинските намерения на враговете ни. Говорим на един и същ език и си прекарваме приятно заедно. Държи ме в играта, въпреки огромните усилия на Лев да ме обвие в мъртвешки саван.

— Това не е игра, Ари. Никога не е било.

— Не е нужно да ми го напомняш, Габриел. Ти прекарваш времето си тук, докато шахидите 20 20 Арабски термин за свети мъченици, с който ислямистите назовават своите терористи камикадзета. — Б.пр. се самовзривяват и стават на парчета на улица „Бен Йехуда“ и улица „Яфа“.

— Работя тук.

— Извинявай, Габриел. Не исках да прозвучи толкова сурово. Впрочем върху какво работиш?

— Наистина ли те интересува?

— Разбира се. Иначе нямаше да попитам.

— Картината на Белини на олтара на църквата „Сан Дзакария“. Една от най-важните във Венеция.

На лицето на Шамрон се появи искрена усмивка.

— Ще се радвам да видя физиономията на архиепископа, ако някога узнае, че безценната му картина е била реставрирана от добро еврейско момче от долината на Израил.

Внезапно се спря и неудържимо закашля, с кърпичка на устата. Когато няколко пъти вдиша дълбоко и издиша, за да се успокои, Габриел долови хриповете в гърдите му. Старецът трябваше да влезе на топло, но бе твърде упорит, за да признае физическата си слабост. Реши да го направи вместо него.

— Имаш ли нещо против да седнем някъде? Стоях прав на скелето от осем сутринта.

Шамрон леко се усмихна. Знаеше, че Габриел го заблуждава. Поведе го към една сладкарница в края на площада. Нямаше други хора, освен високото момиче зад бара. Сервира им, без да попита какво ще поръчат, чаши еспресо, малки бутилки минерална вода и чинийка сладкиш с канела и ядки. Когато се наведе над масата, буйните й тъмни коси се спуснаха пред едното й рамо. Загърна се със златистожълт шал и излезе, оставяйки ги сами в заведението.

— Слушам те — каза Габриел.

— Има напредък. Обикновено веднага започваш да ми крещиш, че съм съсипал живота ти.

— Сигурен съм, че ще стигнем и до това в един момент.

— Сякаш двамата с дъщеря ми сте се наговорили.

— Има нещо вярно. Как е тя?

— Все още живее в Нова Зеландия, в птицеферма , колкото и да не ти се вярва, и все още отказва да отговаря на обажданията ми. — Направи дълга пауза, докато запалваше поредната си цигара. — Ужасно ми е сърдита. Казва, че никога не съм бил до нея. Не разбира, че бях зает. Трябваше да се грижа за сигурността на цял народ.