Даниъл Силва - Смърт във Виена

Откъм реката се зададе гръмотевична буря. През един счупен прозорец Габриел видя светкавиците да проблясват сред подемните кранове на брега. Гъсти облаци закриха късното следобедно слънце. В „Стаята на Чела“ стана почти невъзможно да се вижда. Дъждът плисна внезапно, проникна през зейналите прозорци и намокри ценните папки. Реставраторът у Габриел веднага си представи разтичащото се мастило и заличените завинаги данни.

Той откри картите на още трима мъже с фамилията Кребс: един в партидата от 1965 година, другите двама в тази от 1969-а. Никой от тях не носеше името Ото. Мракът забави темпото на търсенето му до пъплене. За да може да чете, той трябваше да мести сандъчетата близо до някой прозорец, където все още имаше малко светлина. Там се навеждаше, излагайки гърба си на дъжда, докато пръстите му прелистваха книжата.

Девойката от регистратурата се качи и ги предупреди, че остават още десет минути. Габриел беше прегледал картите само до 1972 година. Не му се искаше да идва пак на следващия ден. Той засили темпото.

Бурята спря така внезапно, както бе започнала. Въздухът беше хладен и пречистен от дъжда. Настъпи тишина, нарушавана единствено от шума на водата в улуците. Габриел продължи да търси: 1973… 1974… 1975… 1976 година. Нямаше повече пасажери с фамилия Кребс. Нито един.

Девойката се върна — този път, за да ги изгони да си вървят. Габриел отнесе последното си сандъче обратно на рафта, където откри Рамирес и момичето да си говорят на испански.

— Нещо? — попита Габриел.

Алфонсо поклати глава.

— Докъде стигнахте?

— До края. А вие?

Габриел му каза.

— Мислите ли, че си струва да се връщаме утре?

— Вероятно не. — Той прегърна израелеца през рамо. — Хайде, ще ви черпя една бира.

Девойката взе ламинираните им табелки и ги придружи до долу с товарния асансьор. Прозорците на фолксвагена бяха останали отворени. Потиснат от неуспеха, Габриел се отпусна на мократа седалка на колата. Гръмотевичният грохот на двигателя раздра тишината на улицата. Киара ги последва, когато потеглиха. Дрехите й бяха подгизнали от дъжда.

На две пресечки от архива Рамирес бръкна в джоба на ризата си и измъкна оттам една имиграционна карта.

— Горе главата, мосю Дюран — каза той, като я подаде на Габриел. — Понякога в Аржентина си струва човек да използва същите непочтени тактики като управляващите. В тази сграда има само един ксерокс, на който работи момичето. То щеше да снима едно копие за мен и едно за началника си.

— И на Ото Кребс, ако е все още в Аржентина и е между живите, можеше да му бъде съобщено, че го търсим.

— Точно така.

Габриел вдигна картата.

— Къде беше?

— В документите от четиридесет и девета година. Предполагам, че Чела я е мушнала в грешното сандъче.

Габриел сведе поглед и зачете. Ото Кребс бе пристигнал в Буенос Айрес през декември 1963 година с кораб, тръгнал от Атина. Рамирес посочи номера, написан на ръка най-отдолу: 245276/62.

— Това е номерът на неговото разрешително за пребиваване. Вероятно е било издадено от аржентинското консулство в Дамаск. Цифрата 62 на края е годината на издаване на разрешителното.

— А сега какво?

— Знаем, че е пристигнал в Аржентина. — Рамирес сви едрите си рамене. — Да видим дали можем да го открием.

Върнаха се с колата до Сан Телмо по мокрите улици и паркираха пред поиталианчен жилищен блок. Както много други сгради в Буенос Айрес, някога той е бил хубав. Сега фасадата му имаше цвета на колата на Рамирес и беше нашарена с мръсни ивици.

Изкачиха се по слабо осветени стълби. Въздухът в апартамента беше застоял и топъл. Алфонсо заключи вратата зад тях и отвори прозорците да влезе свеж вечерен въздух. Габриел погледна към улицата и видя Киара, паркирала на отсрещната страна.

Рамирес изчезна в кухнята и след малко се появи с две аржентински бири в ръце. Подаде едната на госта си. Бутилката вече бе изпотена. Габриел изпи половината. Алкохолът притъпи главоболието му.

Домакинът го отведе в кабинета си. Той бе такъв, какъвто Габриел бе очаквал — огромен и занемарен като собственика си, с накамарени върху столовете книги и голямо бюро, затрупано от книжа, които изглеждаха така, сякаш чакаха някой да им драсне клечката. Дебелите завеси приглушаваха шума и светлината от улицата. Алфонсо отиде да се обади по телефона, а Габриел седна да допие бирата си.

На Рамирес му отне около час, докато се добере до следа. През 1964 година Ото Кребс бе регистриран в Националната полиция в Барилоче, Северна Патагония. Четиридесет и пет минути по-късно — друга част от пъзела: през 1972 година на формуляра за издаване на аржентински паспорт Кребс бе записал адреса си в Пуерто Блест — градче, недалеч от Барилоче. Бяха необходими само петнайсет минути, за да се открие следващото парченце информация. През 1982 година паспортът беше анулиран.