Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Отвори вратата! — прошепна той. — Веднага .

— Да, но защо трябваше да го изпращаш тук? — Гласът на епископа внезапно се повиши, сякаш предупреждаваше богомолци за опасността от грях. — Би било по-добре за всички замесени той веднага да напусне Рим.

— Той не може да пътува, Теодор. Нуждае се от лекар и от място за почивка.

— И сам виждам това. — Очите му се спряха за миг на фигурата, седнала от другата страна на бюрото му — мъж с прошарена коса и масивни рамене като на акробат. — Но трябва да си даваш сметка, че поставяш „Анима“ в ужасно компрометиращо положение.

— Положението на „Анима“ ще изглежда още по-зле, ако нашият приятел професор Рубенщайн успее в начинанието си.

Епископът въздъхна тежко.

— Може да остане тук за двайсет и четири часа, нито минута повече.

— И ще му намериш лекар? Някой дискретен?

— Познавам точния човек. Той ми помогна преди две години, когато едно от момчетата влезе в малка схватка с римски грубиянин. Сигурен съм, че мога да разчитам на неговата дискретност по този въпрос, макар че огнестрелна рана едва ли е ежедневно събитие в една семинария.

— Убеден съм, че ще измислиш някакво обяснение. Ти си съобразителен, Теодор. Може ли да поговоря с него?

Епископът подаде слушалката. Часовникаря я сграбчи с оцапаната си с кръв ръка. После погледна към прелата и с едно поклащане на главата му даде знак да напусне собствения си кабинет. Убиецът доближи слушалката до ухото си. Мъжът от Виена попита какво се е объркало.

— Вие не ми казахте, че мишената ще бъде охранявана. Ето това се обърка.

И Часовникаря обясни за ненадейната поява на второ лице на мотор. Последва кратка тишина, след това мъжът от Виена заговори с доверителен тон:

— В бързането си да те изпратя в Рим съм пропуснал да ти съобщя важна информация за мишената. Като си помисля, това е било грешка от моя страна.

— Важна информация? И каква е тя?

Мъжът от Виена го уведоми, че мишената някога е била свързана с израелското разузнаване.

— Съдейки по тазвечерните събития в Рим — допълни той, — тези връзки са останали силни както някога.

„Боже мили! — помисли си Часовникаря. — Израелски агент ?“ Това не беше незначителна подробност. Прииска му се да се прибере във Виена и да остави стареца да се оправя сам с бъркотията. Вместо това реши да обърне положението в своя финансова изгода. Ала имаше и нещо друго. Никога преди не бе се провалял в изпълнението на договорените условия. Не беше само въпрос на професионална гордост и репутация. Той просто не мислеше, че ще е много мъдро от негова страна да остави да се измъкне един потенциален враг, и то враг, свързан с разузнавателна служба, безмилостна като израелската. Рамото му започна да пулсира. Очакваше с нетърпение да вкара един куршум в главата на този миризлив евреин. И в неговия приятел.

— Цената ми за тази задача току-що се повиши — каза Часовникаря. — Съществено.

— Очаквах го — отговори мъжът от Виена. — Ще удвоя възнаграждението.

— Ще го утроите — парира Часовникаря и след известно колебание мъжът от Виена прие. — Но ще можете ли да откриете местонахождението му отново?

— Имаме едно важно предимство.

— Какво е то?

— Знаем следата, по която върви, и къде ще отиде след това. Епископ Дрекслер ще се погрижи да получиш необходимото лечение. Междувременно си почини. Напълно убеден съм, че скоро отново ще се чуем.

Алфонсо Рамирес трябваше да е умрял доста отдавна. Той несъмнено бе един от най-смелите мъже в Аржентина и цяла Южна Америка. Войнстващ журналист и писател, Алфонсо бе посветил живота си на каузата да разруши стените, обграждащи Аржентина и нейното жестоко минало. Считан за изключително конфликтен и опасен, за да бъде нает на работа в аржентинската преса, той публикуваше повечето си неща в САЩ и Европа. Малцина аржентинци извън политическия и финансовия елит бяха чели нещо, написано от Рамирес.

Той беше изпитал на собствения си гръб аржентинската бруталност. По време на Мръсната война неговата позиция срещу военната хунта го бе пратила в затвора, където прекара девет месеца, измъчван до смърт. Съпругата му — активистка от левицата — бе отвлечена от военен наказателен отряд и хвърлена жива от самолет в ледените води на Южния Атлантически океан. Ако не беше намесата на „Амнести Интърнешънъл“, същата участ щеше да постигне и Рамирес. Вместо това обаче той бе освободен — съсипан и почти неузнаваем, — за да се заеме отново със своя кръстоносен поход срещу генералите. През 1983 година те отстъпиха и мястото им бе заето от демократично избрано правителство. Рамирес подтикна новите управляващи да изправят пред съда десетки армейски офицери за престъпления, извършени по времето на Мръсната война. Сред тях беше и капитанът, който бе хвърлил съпругата му в океана.