Даниъл Силва - Смърт във Виена

Той посрещна Шамрон на входа на посолството, намиращо се на улица „Харайкон“, и го въведе в сградата. Кабинетът му беше просторен и за вкуса на Ари — твърде претрупан. Приличаше по-скоро на офиса на корпоративен президент, отколкото на леговището на шпионин, но такъв бе американският стил. Шамрон се отпусна на един кожен фотьойл и прие поднесената от секретарката чаша студена вода с лимон. Смяташе да запали една от турските си цигари, но забеляза табелката „Пушенето забранено“, поставена на видно място отпред на бюрото.

Крофорд, изглежда, не бързаше да стигнат до същинската работа. Шамрон го бе очаквал. Между шпионите имаше неписано правило: когато някой моли приятел за услуга, той трябва да си плати за нея. Тъй като формално бе извън играта, Шамрон не можеше да предложи друго, освен съвета и мъдростта на човек, който бе правил много грешки.

Най-накрая, след почти час, Крофорд каза:

— Относно онова нещо за Фогел…

Думите на американеца заглъхнаха. Шамрон долови нотка на притеснение в гласа му и се наведе напред очаквателно. Крофорд печелеше време, като взе един кламер от канцеларския си магнит и прилежно се зае да го изправи.

— Прегледахме нашите досиета — каза той, като не отделяше поглед от заниманието си. — Дори изпратихме екип до Мериланд да прерови допълнителните архиви. Опасявам се, че имаме страйк аут 46 46 Термин от бейзбола — „изгаряне“ вследствие на това, че батерът е пропуснал три страйк топки. — Б.пр. .

— Страйк аут? — Шамрон си помисли за употребата от американците на спортни изрази, неуместни за толкова съдбоносна работа, каквато бе шпионажът. Агентите в неговия свят не правеха страйк аут, не изпускаха топката и не отбелязваха точно попадение в коша. Имаше само успех или провал, а провалът в район като Близкия изток обикновено се плащаше с кръв. — Какво точно означава това?

— Това означава — отвърна Крофорд, — че нашето търсене не доведе до нищо. Съжалявам, Ари, но понякога и така се случва.

Той вдигна изправения кламер и внимателно го заразглежда, сякаш бе горд с постижението си.

Габриел чакаше на задната седалка в пежото на Ари.

— Как мина?

Шамрон си запали цигара и отговори на въпроса му.

— Вярваш ли му?

— Знаеш ли, ако ми беше казал, че са открили лично досие или доклад за заличаването му от гледна точка на сигурността, можех да му повярвам. Но нищо ? С кого си мисли, че разговаря? Чувствам се оскърбен, Габриел. Наистина съм оскърбен.

— Мислиш, че американците знаят нещо за Фогел?

— Брус Крофорд току-що ни го потвърди. — Ари погледна часовника си от неръждаема стомана. — По дяволите! Отне му цял час да събере смелост да ме излъже и сега ще изпуснеш полета си.

Габриел погледна към телефона на конзолата.

— Направи го — прошепна той. — Хайде!

Шамрон взе телефона и набра номера.

— Обажда се Шамрон — каза отсечено. — Има един самолет на „Ел Ал“, който излита от Лод за Рим след трийсет минути. Току-що възникна технически проблем, който ще наложи закъснение на полета с един час. Разбрахте ли?

Два часа по-късно телефонът на Брус Крофорд иззвъня. Той приближи слушалката до ухото си. Разпозна гласа. Беше агентът, на когото бе наредено да следи Шамрон. Това бе опасна игра — да следиш бившия шеф на Службата, при това на собствената му територия, — но Крофорд изпълняваше заповед.

— След като напусна посолството, отиде до Лод.

— Какво прави на летището?

— Остави един пътник.

— Разпозна ли го?

Агентът отговори положително. Без да споменава името на пътника, той успя да съобщи факта, че въпросният човек е важен агент на Службата, наскоро действал активно в един централноевропейски град.

— Сигурен ли си, че е той?

— Няма никакво съмнение.

— Закъде пътува?

След като чу отговора, Крофорд прекъсна връзката. Миг по-късно седеше пред компютъра си, пишейки кодирано съобщение до щабквартирата. Текстът беше недвусмислен и лаконичен, точно както го предпочиташе получателят.

Елиях се отправя за Рим. Пристига тази вечер с полет на „Ел Ал“ от Тел Авив.

Габриел искаше да се срещне с човека от Ватикана на някое друго място, а не в кабинета му на последния етаж на Апостолическия дворец. Спряха се на „Пиперно“ — стар ресторант, намиращ се на тих площад близо до река Тибър, само на няколко преки от старото еврейско гето. Беше един от онези декемврийски следобеди, каквито има само в Рим. Пристигнал първи, Габриел уреди маса на открито в кътче, огряно от яркото слънце.