Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Ще ти кажа какво ще разказваш за войната. Ще казваш, че сте били транспортирани на изток, че сте работили, че сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Че сме се отнасяли с вас добре и хуманно.

— Ако това е истината, хер щурмбанфюрер, защо приличам на скелет?

Той не отговори, вместо това извади пистолета си и го опря до слепоочието ми.

— Кажи ми какво се е случило с вас през войната, еврейко. Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици. Кажи тези думи, еврейко!

Знаех, че няма да се измъкна жива от тази ситуация. Дори и да произнесях думите, щях да съм мъртва. Нямаше да ги кажа. Нямаше да му доставя това удоволствие. Затворих очи и зачаках куршумът да пробие тунел в мозъка ми и да ме освободи от мъчението.

Той свали пистолета и извика високо. Дотича друг есесовец. Щурмбанфюрерът му нареди да остане да ме пази, а той тръгна обратно между дърветата към пътя. Когато се върна, го съпровождаха две жени. Едната беше Рашел. Другата — Лене. Есесовецът заповяда на моя пазач да си върви, след това опря пистолета си в челото на Лене. Тя ме погледна в очите. Животът й бе в моите ръце.

— Кажи думите, еврейко! Били сте транспортирани на изток, работили сте и сте имали много храна и добро медицинско обслужване. Газовите камери и крематориумите са болшевишко-еврейски измислици.

Не можех да позволя Лене да бъде убита заради моето мълчание. Отворих уста да заговоря, но преди да успея да кажа думите, Рашел извика:

— Не ги казвай, Ирене! Той при всички случаи ще ни убие. Не му доставяй това удоволствие.

Щурмбанфюрерът махна пистолета си от главата на Лене и го опря в тази на Рашел.

— Ти ги кажи, еврейска кучко!

Рашел го погледна право в очите и продължи да мълчи.

Есесовецът натисна спусъка и тя се строполи мъртва на снега. Той допря пистолета до челото на Лене и още веднъж ми заповяда да говоря. Лене бавно поклати глава. Казахме си сбогом с очи. Втори изстрел — и тя падна до Рашел.

Беше мой ред да умра.

Щурмбанфюрерът насочи пистолета си към мен. Откъм пътя долетяха викове. Raus! Raus! Есесовците приканваха момичетата да стават. Знаех, че моят път е свършил. Знаех, че няма да напусна жива това място. Тук щях да падна, край някакъв път в Полша, и тук щях да бъда заровена, без mazevoth 43 43 Надгробен камък (ивр.). — Б.пр. на гроба си.

— Какво ще кажеш на детето си за войната, еврейко?

— Истината, хер щурмбанфюрер. Ще кажа на детето си истината.

— Никой няма да ти повярва. — Той прибра пистолета в кобура си. — Колоната ти тръгва. Трябва да се присъединиш към тях. Знаеш какво се случва на онези, които изостанат.

Есесовецът се метна на коня си и дръпна юздата. Аз се строполих на снега до телата на моите две приятелки. Помолих се за тях и им поисках прошка. Краят на колоната тъкмо минаваше. Излязох, олюлявайки се, между дърветата и заех мястото си. Вървяхме цялата нощ в редици по петима. Проливах ледени сълзи.

Пет дни след като излязохме от Биркенау, пристигнахме на гарата в силезийското село Водзислав. Натовариха ни в открити вагони за въглища и пътувахме, изложени на лошото януарско време, през цялата нощ. Нямаше нужда германците да хабят повече от скъпоценните си муниции за нас. Студът уби половината от момичетата само в моя вагон.

Пристигнахме в нов лагер — Равенсбрюк, но там нямаше достатъчно храна за новите затворнички. След няколко дни част от нас бяха преместени, този път с открити камиони. Одисеята ми завърши в лагера в Нойщат-Глеве. На 2 май 1945 година, като се събудихме, открихме, че нашите есесовски мъчители са напуснали лагера. По-късно същия ден бяхме освободени от американски и руски войници.

Изминаха дванайсет години. Не минава и ден, в който да не видя лицата на Рашел и Лене, както и лицето на мъжа, който ги уби. Тяхната смърт тегне над мен. Ако бях казала думите на щурмбанфюрера, може би те щяха да са живи, а аз щях да лежа в неизвестен гроб край онзи полски път, просто още една безименна жертва. В деня на тяхното убийство казвам кадиш 44 44 Заупокойна молитва (ивр.). — Б.пр. за тях. Правя го по навик, но не с вяра. В Биркенау аз загубих вярата си в Бог.

Името ми е Ирене Алон. Някога се наричах Ирене Франкел. В лагера бях позната под затворнически номер 29395 и това е нещото, на което станах свидетелка през януари 1945 година, по време на Похода на смъртта от Биркенау.