Даниъл Силва - Смърт във Виена

Положението се влоши през есента и зимата. Храната не достигаше. Всеки ден много жени рухваха и умираха от глад и изтощение. Петнистият тиф взе ужасни жертви. През декември съюзническите бомби паднаха върху завода за синтетично гориво и каучук „И. Г. Фарбен“. Няколко дни след това Съюзниците удариха отново, но този път бомби паднаха върху бараките на есесовския лазарет в Биркенау. Бяха убити петима есесовци. Пазачите станаха по-раздразнителни, по-непредсказуеми. Аз ги избягвах. Опитвах се да бъда незабележима.

Новата година дойде, 1944-а бе сменена от 1945-а. Усещахме, че Аушвиц умира. Молехме се това да стане скоро. Спорехме какво да правим. Трябваше ли да чакаме руснаците да ни освободят, или трябваше да се опитаме да избягаме? И ако успеехме да преминем през телената мрежа, къде щяхме да отидем? Полските селяни ни мразеха, колкото и германците. Чакахме. Какво друго можехме да направим?

В средата на януари подуших дим. Погледнах през вратата на бараката. Буйни огньове бяха запалени из целия лагер. Миризмата беше различна. За първи път те не горяха хора. Горяха хартия. Горяха доказателството за техните престъпления. Пепелта се носеше над Биркенау като снеговалеж. Усмихнах се за първи път от две години насам.

На 17 януари Менгеле напусна. Краят беше близо. Малко след полунощ имаше проверка. Казаха ни, че целият лагер Аушвиц ще бъде евакуиран. Райхът все още искаше нашите тела. Здравите щяха да вървят пеша. Болните щяха да бъдат изоставени да умрат. Строихме се и поехме в редици по петима.

В един часа през нощта преминах за последен път през портите на ада — точно две години от моето пристигане, почти две години до последния час. Още не бях свободна. Трябваше да премина още едно изпитание.

Снеговалежът беше гъст и неумолим. В далечината се чуваше тътенът от артилерийската битка. Ние вървяхме, на вид безкрайна верига от получовешки същества, облечени в нашите раирани дрипи и обути в налъми. Стрелбата беше безмилостна като снега. Опитвахме се да броим изстрелите. Сто… двеста… триста… четиристотин… петстотин… След това спряхме да броим. Всеки изстрел представляваше още един угаснал живот, още едно убийство. Когато тръгнахме, наброявахме няколко хиляди. Страхувах се, че всички ще бъдем мъртви, преди да стигнем нашето местоназначение.

Лене вървеше от дясната ми страна, Рашел — от лявата. Внимавахме да не се спънем. Онези, които се спъваха, веднага биваха застрелвани и захвърляни в канавката. Не смеехме да излезем от строя или да изостанем. Тези, които го правеха, също ги застрелваха. Пътят беше застлан с трупове. Ние стъпвахме по тях и се молехме да не се спънем. Ядяхме сняг, за да утолим жаждата си. Но нищо не можехме да направим срещу ужасния студ. Една жена ни съжали и ни подхвърли варени картофи. Онези, които бяха достатъчно глупави да ги вдигнат, бяха застреляни.

Спяхме в обори или в изоставени бараки. Онези, които не можеха да станат достатъчно бързо, когато ни събуждаха, бяха застрелвани. Гладът сякаш бе пробил дупка в стомаха ми. Беше много по-лош от глада в Биркенау. Някак си събрах сили да продължа да поставям единия си крак пред другия. Да, исках да оцелея, но това беше и въпрос на предизвикателство. Те искаха да падна, за да могат да ме застрелят. Аз исках да видя унищожението на техния хилядолетен Райх. Исках да се насладя на неговата смърт — точно както германците се наслаждаваха на нашата. Мислех за Ретина, хвърляща се към Менгеле по време на селекцията, опитвайки да го убие с лъжицата си. Смелостта на Ретина ми даваше сила. Всяка стъпка беше бунт.

На третия ден привечер той дойде за мен. Беше на кон. Ние седяхме в снега отстрани на пътя и почивахме. Лене се наведе към мен. Очите й бяха затворени. Страхувах се, че с нея е свършено. Рашел притисна шепа сняг към устните й, за да я върне в съзнание. Рашел беше най-силната. Тя практически бе носила Лене през целия следобед.

Той ме погледна. Беше щурмбанфюрер от СС. След дванайсет години живот под нацистко робство се бях научила да разпознавам техните отличителни знаци. Опитах се да бъда незабележима. Извърнах глава и се наклоних към Лене. Той дръпна юздата на коня си и направи маневра, така че да може да ме огледа малко повече. Зачудих се какво ли виждаше в мен. Да, някога бях хубаво момиче, но сега бях отвратителна, изтощена, мръсна, болна, вървящ скелет. Не можех да понасям собствената си миризма. Знаех, че ако му въздействам, ще свърша зле. Подпрях глава на коленете си и се престорих, че спя. Той беше твърде умен за това.