Даниъл Силва - Смърт във Виена

Навот натисна дръжката. Беше заключена.

Отдалечи се на няколко крачки и блъсна вратата с рамо. Дървото се разцепи и той се сгромоляса в тъмната стая. Скочи на крака и видя, че Радек вече е отместил фалшивата преграда на библиотеката и стои в малък като телефонна кабинка асансьор.

Узи се хвърли напред, когато вратата на асансьора започна да се затваря. Успя да провре ръце и да сграбчи Радек за реверите на палтото. Щом вратата се блъсна в лявото рамо на израелеца, Радек хвана китките му и опита да се освободи. Навот обаче държеше здраво.

Одед и Залман му се притекоха на помощ. Залман — по-високият от двамата, се пресегна над главата на Навот и натисна вратата. Одед се промуши между краката на Узи и я напъна отдолу. Под яростната атака вратата най-накрая се отвори повторно.

Навот измъкна Радек от асансьора. Нямаше време за чудене или двоумене. Той затисна с ръка устата на стареца, Залман го хвана през краката и го повдигна от пода. Одед откри ключа за осветлението и угаси полилея.

Навот погледна Бекер.

— Отивай в колата! Движи се, идиот такъв.

Понесоха Радек надолу по стълбите към аудито. Похитеният дърпаше ръката на Навот, опитвайки се да я махне от устата си, ритайки силно с крака. Узи чуваше как Залман ругае под носа си. Някак си, дори и в разгара на борбата, успяваше да ругае на немски.

Одед отвори задната врата, преди да заобиколи тичешком колата и да седне зад волана. Навот натика Радек с главата напред и го прикова на задната седалка. Залман влетя стремглаво от другата страна и затръшна вратата. Бекер се качи на задната седалка на мерцедеса. Мордекай даде газ и колата се понесе по улицата, следвана плътно от аудито.

Тялото на Радек внезапно спря да шава. Навот махна ръката си от устата му и австриецът жадно си пое въздух.

— Причинявате ми болка — каза той. — Не мога да дишам.

— Ще ви позволя да се изправите, но трябва да ми обещаете, че ще се държите прилично. Повече никакви опити за бягство. Обещавате ли?

— Просто ме оставете да стана. Смазвате ме, глупак такъв!

— Ще го направя, старче. Ала първо ми направете една услуга. Кажете ми името си, моля.

— Знаете името ми. То е Фогел. Лудвиг Фогел.

— Не, не, не това име. Истинското ви име.

— Това е истинското ми име.

— Искате ли да се изправите и да напуснете Виена като човек, или трябва да седя върху вас през целия път?

— Искам да седна. Причинявате ми болка, по дяволите!

— Само ми кажете името си.

Старецът помълча за миг, после прошепна:

— Името ми е Радек.

— Съжалявам, не ви чух. Може ли отново да кажете името си, моля? Този път по-високо.

Фогел си пое дълбоко дъх и тялото му се стегна, сякаш стоеше мирно, а не лежеше на задната седалка на колата.

— Името… ми… е… щурмбанфюрер… Ерих… Радек !

В мюнхенската тайна квартира съобщението се появи на екрана на Шамрон: „Пакетът се получи“.

Картър го тупна по гърба.

— Проклет да съм! Хванали са го. Те наистина са го хванали.

Шамрон се изправи и отиде до картата.

— Залавянето му беше най-лесната част от операцията, Ейдриън. Ала извеждането му е нещо съвсем различно.

Той се взря в картата. Осемдесет километра до чешката граница. Карай, Одед — помисли си. — Карай, както никога досега през живота си .

Одед бе шофирал десетки пъти, но никога както сега — никога с виеща сирена и въртящ се син буркан на бронята, както и никога с образа на Ерих Радек в огледалото за обратно виждане, който, на свой ред, се взираше в неговите очи. Тяхното префучаване през центъра на града бе минало по-добре от очакваното. Уличният трафик бе постоянен, но не и толкова натоварен, че да не направи път на виещата сирена и сигналната лампа. На два пъти Радек се разбунтува. Всеки негов опит да се освободи обаче беше потушаван безмилостно от Навот и Залман.

Те се носеха на север по шосе E-461. Виена бе останала назад, дъждът валеше упорито и се заледяваше по краищата на предното стъкло. Префучаха край една табела: „Република Чехия — 42 км“. Навот хвърли продължителен поглед през рамо, после на иврит нареди на Одед да спре сирената и лампата.

— Къде отиваме? — попита Радек, като дишаше тежко. — Къде ме водите? Къде ?

Навот не отговори, както го бе инструктирал Габриел.

Остави го да задава въпроси до посиняване — беше казал той. — Но не му доставяй удоволствието да му отговаряш. Нека несигурността да тормози съзнанието му. Точно това щеше да направи той, ако ролите бяха разменени .