Даниъл Силва - Агентът

Алон мълчаливо се загледа през прозореца към жълтите светлини на еврейското селище, разпростряло се по склона на хълма чак до равнинната част на Западния бряг. В далечината лунният полумесец бе увиснал над Рамала.

— Какво кара Ари да си мисли, че бих искал да съм големият бос? — попита той. — Откачих се от въдицата му, когато искаше да ме направи шеф на „Специални операции“.

— Да не се опитваш да намекнеш, че получих поста само защото ти не си го искал?

— Единственото, което се опитвам да кажа, Узи, е, че не съм подходящ за щабквартирата… и че определено не желая да прекарам живота си в безкрайни събрания на службата за сигурност в кабинета на министър-председателя. Не работя добре в екип и няма да участвам в малкия ви заговор срещу Амос.

— В такъв случай какво смяташ да правиш? Да бездействаш и да чакаш папата да ти възложи друга работа?

— Започваш да звучиш като Шамрон.

Навот подмина забележката му.

— Да бездействаш, докато над Хайфа се сипе ракетен дъжд? Докато моллите в Техеран изработват ядрена бомба? Това ли е твоят план? Да оставиш борбата на други? — Узи се загледа в огледалото за обратно виждане. — Но защо ти да си различен? В момента това е национално бедствие. Бастионът Израел се пропуква под напора на тази безкрайна война. Основателите му измират, а народът не е сигурен дали може да довери бъдещето си на новото поколение лидери. Онези, които имат средства, откриват спасителни изходи само за себе си. Това е еврейски инстинкт, нали? То е закодирано в нашето ДНК заради холокоста. Сега се говорят неща, които са били немислими преди десет години. Хората открито се питат дали цялото начинание не е било грешка. Те се самозалъгват, мислейки си, че еврейската родина не е в Палестина, а в Америка.

— Америка?

Навот отново се съсредоточи върху пътя.

— Сестра ми живее в Бетесда, Мериланд. Там е много хубаво. Можеш да обядваш в ресторант на открито, без да се страхуваш, че следващият човек, който мине край масата ти, е шахид 2 2 Терорист самоубиец в ислямския свят. — Б.пр. , който ще те взриви и ще се разлетиш на парчета. — Той погледна към Габриел. — Навярно затова толкова обичаш Италия. Искаш да си изградиш нов живот далече от Израел. Искаш да оставиш кръвта и сълзите на простосмъртните.

Мрачният поглед на Алон даде да се разбере, че той е пролял повече кръв и сълзи за своята родина от мнозина други.

— Аз съм художник реставратор, специалист по старите италиански майстори. Творбите им са в Италия, Узи, не тук.

— Реставрацията на картини беше работата ти за прикритие, Габриел. Ти не си художник реставратор. Ти си таен агент на Израел и нямаш право да оставяш борбата на другите. И ако смяташ, че ще намериш спокоен живот в Европа, направо забрави. Европейците ни осъждат заради Ливан, но това, което не разбират, е, че той е само прелюдия към задаващите се „атракции“. Филмът скоро ще се показва в киносалоните из цяла Европа. Там е следващото бойно поле.

Следващото бойно поле? Не, помисли си Габриел, това бе негово бойно поле повече от тридесет години. Той вдигна очи към нарастващите очертания на хълма Херцел, където бившата му съпруга прекарваше дните си в психиатрична клиника, заключена в затвора на собствената си памет и тяло, осакатено от неговите врагове. Синът му бе от другата страна на Йерусалим, в гробището за герои на Маслиновия хълм. Между тях се простираше долината Хином — древна земя, смятана както от евреите, така и от арабите за „геената огнена“, където грешниците биват наказвани след смъртта. Габриел бе прекарал най-добрата част от живота си, прекосявайки тази долина. Беше ясно, че Узи Навот иска от него да се завърне там.

— Какво си решил, Узи? Със сигурност не си бил целия път до летището, за да ме помолиш да се присъединя към заговора ви срещу Амос.

— Имаме поръчка, която искаме да изпълниш за нас — отговори Навот.

— Не съм момче за поръчки.

— Не съм имал намерение да те обидя, Габриел.

— Не съм се обидил. Закъде е поръчката?

— Амстердам.

— Защо Амстердам?

— Защото там загина наш човек.

— Кой?

— Соломон Роснер.

— Роснер? Никога не съм знаел, че е от нашите.

— Не беше от нашите — рече Узи. — Беше човек на Шамрон.

Стигнаха до улица „Наркис“ — тиха, зашумена уличка в центъра на Йерусалим — и спряха пред жилищната кооперация на номер 16. Сградата беше триетажна и почти закрита от извисяващото се в предната градина евкалиптово дърво. Габриел преведе Навот през малкото фоайе и се заизкачва по стълбите. Независимо от дългото си отсъствие, не си направи труда да провери пощенската кутия. Той никога не получаваше писма и името на кутията беше фалшиво. Според административния апарат на Израел, Габриел Алон не съществуваше. Той живееше само в Службата, но дори и там бе временно пребиваващ.