Даниъл Силва - Агентът

— Нищо по-добро от това да висиш на летището и да чакаш да сляза от самолета от Рим? Какво е станало? Нали не си помислил, че наистина ще се върна този път?

Узи Навот не отговори. Той се взираше през огледалното стъкло на приемната за ВИП гости в залата за пристигащи, където другите пасажери от самолета от Рим се нареждаха на опашка пред гишето за паспортен контрол. Габриел се огледа: същите стени от имитация на пясъчник, същите стари кожени дивани, същият аромат на мъжко напрежение и изкипяло кафе. Беше идвал в тази стая, която си оставаше все същата, независимо от нововъведенията, повече от трийсет години. Беше влизал в нея триумфално, но също и сломен в дни на провал. Министър-председателят го бе посрещал тук с думи на приветствие или утеха. Веднъж го бяха внесли на носилка с куршум в гърдите. Но стаята си оставаше същата.

— Бела се нуждаеше от свободна вечер — каза Навот, все още с лице към стъклото, и погледна Габриел. — Миналата седмица ми призна, че повече й харесвало, когато бях действащ агент. Тогава се виждахме веднъж месечно, ако имахме късмет. Сега… — Той се намръщи. — Мисля, че е започнала да съжалява за избора си. А и на мен ми липсва мотаенето из залите на летищата. По мои изчисления, прекарал съм две трети от кариерата си във висене на летищни терминали, в гарови чакални, ресторанти и хотелски стаи. Обещават ти слава и вълнуващи мигове, но по-голямата част от времето ти минава в монотонна скука с кратки промеждутъци, изпълнени с истински терор.

— Аз предпочитам скучните моменти. Няма ли да е прекрасно да живеем в скучна страна?

— Но това няма да е Израел.

Навот пое от Габриел кожения куфар и го поведе по дългия, ярко осветен коридор. Бяха приблизително еднакви на ръст и имаха една и съща отривиста походка, но приликите свършваха дотук. Докато Алон беше слаб, с изострени черти, Узи беше набит и як, с кръгла глава, широки атлетични рамене и коремче, издаващо слабостта му към обилното хранене. Години наред Навот бе бродил из Западна Европа като катса — действащ агент под прикритие. Сега беше шеф на „Специални операции“. По думите на прочутия израелски супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Служителите й вършеха работа, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, безсрамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха у дома си в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад. Узи бе нов на тази длъжност и я бе получил само защото Габриел я бе отказал. Между тях нямаше враждебност. Навот сам признаваше, че е просто един черноработник. Габриел Алон бе легенда.

Коридорът водеше до блиндирана врата, зад която бе зоната с ограничен достъп, встрани от главното кръгово движение пред терминала. Едно очукано рено седан стоеше на запазеното място на паркинга. Узи отвори багажника и сложи вътре куфара на Габриел.

— Реших да освободя шофьора тази вечер — каза той. — Исках да поговорим насаме. Знаеш какви са шофьорите. По цял ден се мотаят из гаража и нямат друга работа, освен да клюкарстват. По-зле са от жените.

Габриел се настани на пасажерското място и затвори вратата. Погледна към задната седалка, отрупана с книги и папки на Бела. Тя беше учен, специалистка по сирийските въпроси, и често й се налагаше да работи за правителството. Бела беше много по-интелигентна от Навот — това бе широко известен факт и постоянен източник на напрежение в тяхната дълга и бурна връзка. Узи запали колата и потегли рязко към изходната рампа на летището.

— Как върви картината? — попита той.

— Чудесно.

— Беше творба на Ботичели, нали?

— На Белини — поправи го Алон. — „Оплакване на мъртвия Христос“. — Можеше да добави, че грандиозното пано някога е било част от олтарния фриз в църквата „Сан Франческо“ в Пезаро, но не го направи. Фактът, че бе един от най-изкусните художници реставратори в света, винаги го бе превръщал в обект на професионална завист сред колегите му. Той рядко говореше за работата си с тях, дори и с Навот, който бе негов близък приятел.

— Ботичели, Белини, за мен е все едно. — Узи поклати глава. — Само си представи, порядъчно еврейско момче като теб реставрира шедьовър на Белини за папата. Надявам се, че ти плаща добре.

— Плаща ми стандартния хонорар… и нещо отгоре.