Даниъл Силва - Московска афера

Когато приключи с почистването на стария лак, Вианели започна последния етап на реставрацията — да ретушира участъците, които се бяха повредили от времето и сътресенията. Толкова изкусна бе неговата имитация на Пусен, че бе невъзможно да се каже къде свършва работата на художника и къде започва неговата. Дори добави фалшиво напукване — фина мрежа от повърхностни пукнатини, при което новата живопис плавно преля в старата. Изабела познаваше достатъчно италианската артистична общност, за да си даде сметка, че синьор Вианели не е обикновен реставратор. „Той е много специален“, реши тя. Нищо чудно, че хората от Ватикана му бяха поверили този шедьовър.

Но защо работеше тук, в една изолирана ферма сред хълмовете на Умбрия, вместо в лабораториите за консервация на Ватикана? Тя размисляше по този въпрос в един слънчев следобед в началото на юни, когато видя колата на реставратора да се задава с висока скорост по алеята. Докато профучаваше край конюшните, той й помаха с ръка и изчезна зад облак светлосив прах. Изабела прекара остатъка от следобеда, измъчвана от друг въпрос: защо, след като пет седмици бе стоял затворен във вилата, внезапно я напускаше? Макар че никога нямаше да узнае това, реставраторът бе повикан от други майстори. Що се отнася до картината на Пусен, никога нямаше да я докосне отново.

Малко италиански градове се справяха с наплива на туристи през лятото така елегантно, както Асизи. Групите поклонници пристигаха по средата на сутринта и се тътреха възпитано по светите улици чак до здрач, когато отново се качваха под строй в автобусите с климатик и бяха откарвани обратно до евтините им хотели в Рим. Подпрян на западния крепостен вал на града, реставраторът наблюдаваше група охранени германски туристи, които минаваха уморено под каменната арка на Порто Нуова. После отиде до един павилион за вестници и си купи вчерашния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Покупката, както и посещението му в Асизи, имаше професионален характер. „Хералд Трибюн“ означаваше, че няма опашка. Ако си беше купил „Ла Република“ или който и да е друг италиански вестник, това щеше да означава, че е следен от агенти на италианската служба за сигурност, и срещата щеше да бъде отменена.

Той мушна вестника под мишница, като остави открито заглавието, и тръгна по Корсо Мацини към Пиаца дел Комуне. На бордюра до един фонтан седеше млада жена в избелели сини джинси и тънка памучна блузка. Тя вдигна слънчевите си очила на темето и се взря през площада към началото на Виа Портика. Реставраторът пусна вестника в едно кошче за боклук и пое по тясната улица.

Ресторантът, където бе инструктиран да отиде, се намираше на около стотина метра от базиликата „Свети Франциск“. Той каза на сервитьорката, че има среща с мосю Лафон, и веднага бе отведен на тясна тераса, откъдето се откриваше панорамна гледка към долината на река Тибър. В края на терасата, до която водеше стълбище с тесни каменни стъпала, имаше малко патио с уединена маса. Покрай балюстрадата бяха наредени саксии със здравец, а над главите им се простираше балдахин от цъфнали увивни растения. Пред отворена бутилка бяло вино седеше мъж с късо подстригана червеникаворуса коса и широки рамене на борец. Лафон бе псевдоним. Истинското му име беше Узи Навот и заемаше ръководен пост в тайните разузнавателни служби на Израел. Освен това беше и един от малкото хора в света, които знаеха, че италианският реставратор, познат като Алесио Вианели, в действителност е роден в Долината на Израил и се нарича Габриел Алон.

— Приятна маса — каза Габриел, след като седна.

— Това е една от малкото служебни облаги на този живот. Известни са ни най-хубавите маси в най-добрите ресторанти в Европа.

Алон си сипа чаша вино и кимна. Наистина знаеха най-добрите ресторанти, но и всички мрачни летищни салони, всички вонящи гарови перони и всички стари хотели. Предполагаемият бляскав живот на агента от израелските тайни служби всъщност бе изпълнен с почти постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на истински терор. Габриел Алон бе преживял много повече такива моменти от повечето агенти. Случаят с Узи Навот бе аналогичен.

— Някога водех тук един от моите информатори — каза Навот. — Сириец, който работеше за държавна фармацевтична компания. Работата му бе да осигурява доставки на химикали и оборудване от европейски производители. Това, разбира се, бе само прикритие. В действителност той работеше по сирийска програма за химическо и биологично оръжие. Срещнахме се тук два пъти. Аз му давах пълно с пари куфарче и три бутилки от този превъзходен „Совиньон блан“, а той ми предоставяше най-тъмните тайни на сирийския режим. От централата непрекъснато се жалваха за размера на чековете ми. — Узи се усмихна и поклати бавно глава. — Онези идиоти от финансовия отдел ми даваха, без да се замислят, куфарче, съдържащо сто хиляди долара, но ако превишах дори и с един шекел отредената ми за храна сума, вдигаха врява до бога. Такъв е животът на счетоводителя на булевард „Цар Саул“.