Даниъл Силва - Московска афера

Докато дните славно отминаваха, човекът никой, наречен Алесио Вианели, и естеството на неговата тайнствена работа за Светия отец се превърнаха в нещо като мания за персонала на Вила дей Фиори. Темпераментната Маргерита го смяташе за мисионер, завърнал се наскоро от някой враждебен район на света. Ана подозираше, че е изпаднал в немилост свещеник, изпратен на заточение в Умбрия, но тя бе склонна да вижда най-лошото в него. Изабела — ефирната полушведка, която ръководеше конната база, го мислеше за саможив теолог, който работи над важни църковни документи. Аржентинският гаучо Карлос, който се грижеше за говедата, го смяташе за агент на ватиканската разузнавателна служба. В подкрепа на теорията си той изтъкваше обстоятелството, че в италианския на синьор Вианели се долавя лек акцент, който свидетелства за дълги години, прекарани в чужди страни. А и очите, които имаха изнервящо изумруденозелен цвят. „Погледнете ги, ако смеете — каза Карлос. — Той има очи на човек, който е срещал смъртта“.

През втората седмица се случиха няколко събития, които направиха мистерията още по-дълбока. Първото бе пристигането на висока млада жена с буйна кестенява коса и очи с цвят на карамел. Тя се представи като Франческа, говореше италиански с подчертан венециански акцент и донесе свеж полъх, който бе усетен от всички. Жената яздеше „всъщност доста добре“, както Изабела информира останалите, и организира сложни състезания с участието на козите и кучетата. Тя тайно разреши на Маргерита да почисти стаите на синьор Вианели и дори окуражи Ана да сготви. Беше неясно дали са съпруг и съпруга. Все пак икономката бе сигурна в две неща: синьор Вианели и Франческа деляха едно легло и настроението му се бе подобрило драматично след нейното пристигане.

После дойдоха камионите за доставка. Първият докара бяла маса — от тези, които могат да се видят в професионалните лаборатории, а вторият — голям микроскоп с подвижно рамо. След това доставиха две лампи, които озариха цялата вила със силна бяла светлина. После дойде ред на сандък с химикали, от чиято миризма на Маргерита й призля. В бърза последователност пристигнаха и други пратки: два големи триножника от лакиран дъб от Венеция, странно изглеждащ визьор с увеличителни стъкла, пакети с памук, дърводелски сечива, къси дървени пръчици, четки, професионално лепило и няколко дузини кутии с бои.

Най-накрая, три седмици след пристигането на синьор Вианели в Умбрия, по обградената с дървета алея се зададе бавно тъмнозелен микробус, последван от официална на вид кола „Ланча“. Двете превозни средства нямаха маркировка, но ясно открояващите се регистрационни табели SCV 3 3 Държава Ватикан. — Б.пр. подсказваха връзката им със Светия престол. От задната част на микробуса извадиха голяма и противна картина, изобразяваща мъж, когото изкормваха. Тя скоро бе поставена на двата триножника в салона на граф Гаспари.

Изабела, която бе следвала история на изкуството, преди да посвети живота си на конете, веднага позна картината — „Мъченичеството на св. Еразъм“ от френския художник Никола Пусен. Изпълнена в стила на Караваджо, тя бе поръчана от Ватикана през 1628 г. и сега се намираше в пинакотеката на Ватиканския музей. Тази вечер, по време на вечерята на персонала, Изабела обяви, че мистерията е разгадана. Синьор Алесио Вианели беше известен реставратор, нает от Ватикана да спаси картината.

Дните му потекоха в еднообразен, почти монашески ритъм. Вианели се трудеше от зори до обяд, спеше през горещите следобедни часове, след това отново работеше до вечеря. През първата седмица картината остана на работната маса. Вианели изследва повърхността с микроскоп, направи серия детайлни снимки и се зае със структурното подсилване на платното. После премести картината на триножниците и започна да сваля повърхностната мръсотия и пожълтелия лак. Това беше доста еднообразна работа. Първо правеше тампон, като увиваше с памук къса дървена пръчица, после потапяше тампона в разтвор и го прокарваше по повърхността на картината с въртеливо движение — нежно , както обясни Изабела на другите, за да не предизвика допълнително олющване на боята. Всеки тампон можеше да почисти около три квадратни сантиметра от картината. Когато ставаше твърде мръсен, за да бъде използван, той го пускаше на пода, в краката си, и започваше процеса отначало. Маргерита го сравни с почистване на цялата вила с четка за зъби. „Нищо чудно, че е такъв особняк — каза тя. — Работата му го подлудява“.