Даниъл Силва - Предателят

Габриел сключи бас — бас, който бе сигурен, че ще спечели. Той се обзаложи, че Иван Харков не би могъл да измине целия този път до Кот д’Азюр и да устои на гравитационното привличане на „Вила Романа“ — ресторанта, където някога бе имал постоянна маса. Той щеше да вземе разумни предпазни мерки, може би дори щеше да бъде с някаква нескопосана дегизировка, но щеше да дойде. И Алон щеше да го чака. Дали щеше да дръпне спусъка, щеше да зависи от два фактора. Той нямаше да пролее кръв на невинни хора, а само на въоръжени телохранители, и нямаше да падне до нивото на Иван, като го убие пред младата му съпруга. Лавон измисли плана за действие. Нарече го „телефонна шега“.

Наистина беше паметна нощ и точно както бе предвидил Габриел, Иван не устоя на изкушението да отиде на партито. Техно-поп музиката беше оглушителна, жените бяха полуголи, а шампанското се лееше като придошла река. Харков стоеше в сянка, макар че не носеше дегизировка, тъй като никой от поканените гости нямаше да посмее да съобщи за присъствието му. Колкото до възможността да е изложен на някаква физическа опасност, тя също като че ли бе отхвърлена. Двамата телохранители, които Лудия Максим бе довел за защита, стояха като портиери пред входа на „Вила Романа“. И ако някой от тях се осмелеше да помръдне, двамата щяха да умрат там в два часа след полунощ. В два след полунощ, защото тогава бдителността на Иван щеше да е отслабнала от умората и алкохола. В два след полунощ, защото това бе часът, в който улица „Шмен де Конкет“ най-сетне утихваше в топлата лятна нощ. В два след полунощ, защото тогава Харков щеше да получи телефонно обаждане, което щеше да го накара да излезе на улицата. Обаждането, което щеше да бъде знак, че краят най-после наближава.

За свой изходен пункт Габриел и Михаил избраха малка детска площадка в северния край на „Шмен де Конкет“. Направиха го, защото смятаха, че е подходящото място, и защото входът на „Вила Романа“ бе само на петдесет метра оттам. Те седяха, яхнали моторите си, в тъмния участък между уличните лампи и слушаха гласовете в миниатюрните си слушалки. Никой не им обръщаше внимание. Да седи лениво на мотоциклет в два през нощта бе точно това, което човек правеше в топла лятна нощ в Сен Тропе, особено когато до първите есенни гръмотевици оставаха броени дни.

Но не гръмотевица ги накара да запалят моторите, а тих глас. Той им каза, че току-що е позвънено по телефона на Иван. Съобщи им, че времето за действие наближава. Габриел докосна четиридесет и петкалибровия глок, мушнат отзад под колана на панталона му — пистолетът бе зареден с патрони с голямо разрушително действие и кух връх, — и леко го намести. После свали визьора на каската си и зачака сигнала.

Обаждаше се Олег Руденко от Москва — поне така бе накаран да мисли Иван. Той не беше съвсем сигурен. И никога нямаше да бъде. Връзката бе твърде слаба, музиката — твърде силна. Харков обаче знаеше три неща: човекът, който го търсеше, говореше на руски, имаше номера на мобилния му телефон и каза, че работата е изключително спешна. Това бе достатъчно да го накара да се изправи и да излезе на тихата улица, притиснал телефона до едното си ухо и покрил с ръка другото. Ако бе чул приближаващите мотори, Иван не показа никакви признаци за това. Всъщност, когато Габриел спря мотора си, той крещеше на руски, застанал с гръб към него. Бодигардовете пред входа веднага усетиха опасността и трескаво бръкнаха под саката си. Михаил ги застреля един след друг, преди да са успели да докоснат оръжията си. Като видя телохранителите да рухват на земята, Харков се обърна с ужасено изражение, само за да се окаже втренчен в заглушителя, завит на цевта на глока. Габриел вдигна визьора на каската си и се усмихна. После натисна спусъка и лицето на Иван изчезна. За Григорий — помисли си Алон, докато се отдалечаваше с мотора в тъмнината. — За Киара.

„Предателят“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, били те живи или мъртви, търговски дейности, компании, събития или заведения е напълно случайна.

Сибирският нефтен гигант „Русойл“ не съществува, нито „Московская газета“ или туристическата агенция „Галактика“ на улица „Тверская“. Виктор Орлов, Олга Сухова и Григорий Булганов по никакъв начин не трябва да се разглеждат като художествени образи на реални хора.