Даниъл Силва - Предателят

В морето темпото на неговите гуляи не намаля. Ако не друго, освободени от ограниченията на натрапчивите власти и оплакванията на съседите, те станаха още по-разюздани. Това лято вече бе имало много паметни пиянски вечери, но с идването на Алексей и Зоя бяха достигнати нови висоти. Обслужвана от тридесет души екипаж, компанията му бе прекарала плаването през Средиземно море в ядене, пиене и разврат, преди най-сетне да пристигне в легендарното Старо пристанище на Сен Тропе на двадесети август следобед. Макар и изтощени и още махмурлии от приключенията от предишната вечер, пасажерите веднага се качиха на лодките на „Беля“ и се отправиха към брега. Всичките, освен мъжа, познат като Алексей Буданов, който остана на кърмата, облегнал ръце на парапета, и се загледа в Сен Тропе, сякаш той бе забранен за него град. И макар че господин Буданов не го знаеше, той бе наблюдаван от един мъж, който стоеше в подножието на фара в края на кея Етиен д’Орв.

Мъжът носеше жълтеникавокафяви къси панталони, бял пуловер, шапка „идиотка“ и слънчеви очила. Няколко месеца по-рано в една брезова гора край Москва господин Буданов се бе опитал да убие неговата съпруга. Сега мъжът планираше да убие господин Буданов. Но за тази цел се нуждаеше от едно нещо: той да напусне яхтата. Мъжът бе убеден, че господин Буданов няма да остане дълго на нея. Руснакът бе пристрастен към парите, жените и Сен Тропе. Френският курорт бе сцената на неговото поражение и пак той щеше да бъде декорът за неговата смърт. Средният на ръст мъж бе сигурен в това. Той просто трябваше да бъде търпелив. Трябваше да остави господин Буданов да дойде при него. И тогава щеше да го застреля.

За щастие нямаше да чака сам. Имаше осмина сътрудници, които да му правят компания. Под различни имена и говорейки различни езици, те бяха прекарали по-голямата част от лятото на обиколка из Европа — обиколка, която не приличаше на никоя друга. Това щеше да бъде последната спирка по маршрута им. След това той щеше да приключи.

Те живееха под един покрив, във вила сред хълмовете над града. Тя имаше бледосини жалузи и голям плувен басейн с изглед към далечното море. Те прекарваха малко време в басейна, колкото да заблудят съседите. В действителност повечето време бяха по улиците на Сен Тропе, като наблюдаваха, следяха и слушаха. Един приятел от ЦРУ улесни задачата им, като им изпращаше записи на всички телефонни разговори, проведени от екипажа на яхтата или от нейните пасажери. Прихванатата информация ги предупреждаваше кога Лудия Максим или член от компанията му ще идва в града. Те знаеха предварително къде възнамеряват да обядват, къде планират да вечерят и кой нощен клуб смятат да разрушат по някое време след полунощ. Прихванатите разговори им позволиха също да чуят гласа на самия Алексей Буданов. Почти всичките му разговори бяха с Москва. Нито веднъж той не удостовери самоличността си, нито спомена името си.

Нито слезе от „Беля“. Дори когато другите вечеряха в „Гран Жозеф“ — любимото му място за обяд, той оставаше затворен на яхтата. А средният на ръст мъж прекарваше времето си недалече оттам, в подножието на фара. За да запълни празните часове, той мечтаеше, че се люби със своята жена. Реставрираше въображаеми картини. Припомняше си с пълни подробности кошмара в брезовата гора. През повечето време обаче не отделяше очи от яхтата. И чакаше. Винаги чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане Иван Харков най-сетне да се завърне в Сен Тропе.

Късно следобед на двадесет и девети, докато гледаше как лодките на „Беля“ се връщат към яхтата, Габриел получи обаждане по сигурния си мобилен телефон. Гласът, който чу, бе на Ели Лавон:

— Най-добре ела тук веднага.

В крайна сметка не американската технология, а израелската хитрост щеше да допринесе за гибелта на Иван. Докато вървеше по „Шмен де Конкет“ — улица в жилищния квартал, разположен южно от търговския център на Сен Тропе — Лавон забеляза нова табелка на вратата на ресторант „Вила Романа“. На нея пишеше на английски, френски и руски, че за съжаление, прочутото заведение ще бъде затворено две нощи подред заради частно парти. Представяйки се за папарак, който търси филмови звезди, Лавон пръсна малко пари сред сервитьорите, за да види дали ще успее да научи името на човека, който бе наел ресторанта. От един унил барман той разбра, че щяло да бъде изцяло руско парти. Един помощник-сервитьор му довери, че щяло да бъде гуляй , както се изрази той. И накрая, от очарователната салонна управителка Ели узна името на мъжа, който щеше да бъде домакин на партито и който щеше да плати сметката: Лудия Максим Симонов, никеловия крал на Русия. „Няма да има никакви филмови звезди — каза девойката. — Само пияни руснаци и техните приятелки. Всяка година те ознаменуват последната вечер на сезона. Ще бъде паметна нощ“. „Ще бъде — помисли си Лавон. — Наистина много паметна нощ“.