Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Не желая да го виждам. А сега ви моля да ме извините. Аз…

— Тогава поне ще погледнете ли това?

Без да изчака отговор, Габриел пъхна в ръцете й една фотография на творбата. В продължение на няколко секунди лицето на Лена Херцфелд не даде израз на никаква емоция, с изключение на леко любопитство. Накрая малко по малко ледът започна да се пропуква и по бузите й се търколиха сълзи.

— Сега спомняте ли си, госпожице Херцфелд?

— Измина ужасно много време. Но да, спомням си. — Тя избърса сълза от бузата си. — Откъде я имате?

— Може би ще е по-добре да продължим разговора вътре?

— Как ме открихте? — запита тя боязливо, без да откъсва поглед от фотографията. — И кой ме издаде?

Габриел почувства как сърцето му се сви.

— Никой не ви е издавал, госпожице Херцфелд — меко отговори той. — Дошли сме с добри намерения. Можете да ни се доверите.

— От дете съм се научила да не се доверявам на никого. — Тя вдигна очи от снимката. — Какво искате от мен?

— Единствено спомените ви.

— Измина твърде много време.

— Заради тази картина загина човек, госпожице Херцфелд.

— Да — кимна тя. — Знам.

После върна фотографията на Габриел. В продължение на един дълъг миг той се притесни, че е оказал твърде силен натиск. Сетне вратата се отвори с още няколко сантиметра и Лена Херцфелд се дръпна встрани.

Отнасяй се с нея внимателно — напомни си Габриел. — Жената е крехка. Те всички са крехки.

Още щом видя дома на Лена Херцфелд, Габриел разбра, че тя страда от някакво душевно разстройство. Мястото беше спретнато, подредено и стерилно, но при все това някак ненормално. Първото свидетелство за това бе състоянието на всекидневната. Подобно на повечето холандски салони, тя бе компактна като в творба на Вермеер. И въпреки това, с прилежно подреждане на мебелите и внимателен подбор на цветове — ярко, даже клинично бяло — Лена бе съумяла да избегне усещането за претрупаност или клаустрофобия. Нямаше декоративни стъклени съдове, нито купи с бонбони, нито пощенски картички, нито дори една-единствена снимка. Сякаш Лена Херцфелд бе спусната на това място сама, без родословие, без предци, без минало. Нейният дом не беше точно дом, помисли си Габриел, а по-скоро нещо като индивидуално болнично помещение, в което тя се бе затворила за постоянно.

Тя настоя да им приготви чай. След малко го донесе, както можеше да се очаква, в бял чайник и с бели чаши. Настоя също така Габриел и Киара да я наричат простичко Лена. Обясни им, че е работила като учителка в държавно училище и в продължение на трийсет и седем години и ученици, и колеги неизменно са се обръщали към нея с „госпожице Херцфелд“. След пенсионирането си бе установила, че й липсва да чува кръщелното си име. Габриел отстъпи пред желанието й, макар че от време на време — било от възпитание, било от уважение — все пак се скриваше зад формалността на фамилното й име. Когато се наложи да представи себе си и младата си красива спътница, той разбра, че не му е възможно да върне свойския жест на Лена Херцфелд. Затова реши да използва едно старо свое оперативно име и набързо скалъпи прикритието си. Тази вечер се казваше Гидеон Аргов, служител в малка частна организация, чиято дейност бе да прави проучвания на различни финансови и имотни въпроси, породени от холокоста. Предвид чувствителното естество на тези проучвания и възникващите от тях проблеми със сигурността не беше възможно да се навлиза в повече подробности.

— От Израел ли сте, господин Аргов?

— Там съм роден. Но сега живея предимно в Европа.

— Къде в Европа, господин Аргов?

— Предвид естеството на занятието ми, куфарът е моят дом.

— А сътрудничката ви?

— Толкова време изкарваме заедно, че нейният съпруг подозира, че сме любовници.

— И такива ли сте?

— Любовници? Де този късмет, госпожице Херцфелд!

— Лена, господин Аргов. Наричайте ме Лена, ако обичате.

Оцелелите от холокоста трудно споделят своите тайни. Обикновено ги барикадират зад заключени врати, където се крият много рискове за всеки, дръзнал да се домогва до тях. Това означаваше, че вечерта щеше да премине в своего рода дискретен разпит. Габриел знаеше от опит, че най-сигурният път към провала бе да си позволи твърде силен натиск. Той започна с непринудена странична забележка колко много се е изменил градът от последната му визита. В отговор Лена Херцфелд се впусна в разкази как е изглеждал Амстердам преди войната.