Даниъл Силва - Аферата Рембранд

Архивистът отново се появи в помещението, носейки лист хартия.

— Както и предполагах, разпознал съм името и адреса. Имали са още едно дете и то е оцеляло. Но се съмнявам, че ще се съгласи да разговаря с вас.

— Защо? — попита Габриел.

— Тук, в Амстердам, провеждаме ежегодна конференция за децата, които са били укривани по времето на холокоста. Миналата година аз се занимавах с регистрацията на участниците. — Той вдигна листа. — Лена Херцфелд дойде за първото заседание, но си тръгна почти незабавно.

— Нещо се е случило ли?

— Когато я помолихме да напише спомените си от войната за нашите архиви, тя много се разтревожи, дори се ядоса. Каза, че е допуснала грешка с идването си. Това бе последният път, когато сме се чували с нея.

— Подобна реакция не е необичайна — отбеляза Габриел. — На някои оцелели им отнема дълги години, преди да заговорят за преживяванията си. А други така и не обелват и дума.

— Вярно е — съгласи се чиновникът. — Но укриваните деца са сред най-неразбраните жертви на холокоста. Техните преживявания са специфичен вид трагедия. В повечето случаи децата са били предавани на напълно непознати хора. Родителите им просто са се опитвали да ги спасят от приближаващото зло, но кое дете може истински да схване защо са го изоставили?

— Разбирам — рече Габриел. — Но е много важно да се срещна с нея.

Архивистът го изгледа внимателно и миг по-късно очите му сякаш разпознаха нещо, което бе виждал преди време. Сетне той се усмихна тъжно и подаде листа.

— Не й казвайте откъде сте се сдобили с адреса й. И моля ви, отнасяйте се с нея внимателно. Много е крехка. Те всички са крехки.

Архивистът сподели с Габриел и Киара всичко друго, което знаеше. Лена Херцфелд бе работила като преподавател в холандската образователна система, бе останала неомъжена и в крайна сметка се бе оказало, че през цялото време е живяла на метри от някогашната си семейна къща. Жилището й се намираше на малка уличка, от едната страна на която имаше парк с буйна зеленина, а от другата — поредица къщи с фронтони. Нейният дом бе тясна къщичка с още по-тясна черна вратичка на нивото на улицата. Габриел протегна ръка към звънеца, но се поколеба. Тя много се разтревожи, дори се ядоса… Това бе последният път, когато сме се чували с нея. Дали пък не беше най-добре да не я безпокоят, запита се той. Знаеше от личен опит, че да се изтръгват спомени от оцелял, е като да се върви по езеро, покрито с тънък лед. Само една погрешна стъпка можеше да отвори пропаст с пагубни последствия.

— Какво има? — запита го Киара.

— Не ми се иска да я прекарвам през това. А е възможно и да не си спомня нищо.

— Била е на девет, когато са дошли германците. Ще си спомня.

Габриел не помръдна. Киара натисна звънеца вместо него.

— Защо го направи?

— Имала е причина да отиде на онази конференция. Искала е да поговори с някого.

— Тогава защо е избухнала, когато са я запитали за войната?

— Вероятно не са я попитали както трябва.

— И смяташ, че аз мога да я питам както трябва?

— Убедена съм.

Киара се пресегна още веднъж да натисне звънеца, но се спря при шума от приближаващи стъпки в антрето. Една външна лампа светна и вратата се открехна няколко сантиметра, разкривайки дребна женица, облечена изцяло в черно. Сребристобелите й коси бяха прилежно сресани, а сините й очи ги гледаха нащрек, с ясен поглед и известно любопитство. Като разбра, че посетителите й не са холандци, тя ги заговори на безупречен английски:

— Какво обичате?

— Търсим Лена Херцфелд — каза Габриел.

— Аз съм Лена Херцфелд — спокойно отвърна тя.

— Дали ще е удобно да поговорим с вас?

— За какво?

— За баща ви. — Габриел направи кратка пауза и после добави: — И за войната.

Тя помълча.

— Баща ми си отиде преди повече от шейсет години — промълви след малко със стиснати зъби. — А що се отнася до войната, няма какво да се обсъжда.

Габриел стрелна Киара с поглед, но тя го пренебрегна и тихо запита:

— А тогава бихте ли ни разказали за картината?

Лена Херцфелд видимо се сепна, но бързо успя да го прикрие.

— За каква картина?

— За онзи Рембранд, който баща ви е притежавал преди войната.

— Опасявам се, че ме бъркате с някого. Баща ми никога не е притежавал Рембранд.

— Напротив — намеси се Габриел. — Баща ви със сигурност е закупил Рембранд през хиляда деветстотин трийсет и шеста година. Направил го е от Галерията за изящни изкуства „Де Врис“ на Херенграхт. Разполагам с копие от протокола за покупко-продажба, в случай че искате да го видите.