Даниъл Силва - Аферата Рембранд

— Това преброяване осигури на германците подробна карта с имената, адреса, възрастта и пола на всеки живеещ в Холандия евреин. Напълно наивно им предоставихме ключа за собственото ни унищожение.

— Баща ви също ли се регистрира?

— Отначало не искаше да изпълни нареждането, но после стигна до заключението, че няма избор. Живеехме на централно място в известния еврейски квартал на града.

Преброяването било последвано от лавина нови постановления, чиято цел била още повече да изолират, да унижат и да ограбят евреите в Холандия. Категорично им било забранено да даряват кръв. Не можели да влизат в хотели или да се хранят в ресторанти. Били изгонени от театри, обществени библиотеки и дори от изложбени зали. Било им забранено да работят на стоковата борса. Не можели да притежават собствени гълъби. На децата бил отказан достъпът до „арийските“ учебни заведения. Евреите били принудени да продават собствения си бизнес на неевреи. Заповядали им дори да предадат целите си колекции от предмети на изкуството и всичките си скъпоценности, с изключение на брачните халки и джобните часовници. Спестяванията си трябвало да вложат в банка „Липман, Розентал & Ко“, която доскоро била собственост на евреи, но вече се намирала в ръцете на нацистите.

Най-драконовското постановление бил Декрет 13, издаден на 29 април 1942 г., според който всички евреи над шестгодишна възраст били задължени да носят жълтата Звезда на Давид всеки път, когато излизали на обществено място. Символът трябвало да се зашие — не да се закачи, а да се зашие! — на връхната дреха, над лявата част на гърдите. Като допълнително унижение евреите трябвало да плащат по четири холандски цента за всяка звезда плюс отрязък от книжката с купони за плат.

— Майка се опитваше да го представи като игра, за да не се уплашим. Когато носехме тези звезди из квартала, се преструвахме на много горди. Това обаче не успя да ме заблуди. Току-що бях станала на единайсет и макар да не знаех какво предстои, предусещах, че сме в голяма опасност. Но заради сестра ми все пак се преструвах. Ракел си харесваше жълтата звезда. Казваше, че когато я носи, усеща как Божиите очи ни гледат.

— А баща ви спази ли нареждането да предаде всичките си картини?

— Предаде всичко, освен Рембранд. А него го извади от рамката и го скри на тавана заедно с една кесия с диаманти, които бе припечелил от продажбата на бизнеса си на свой конкурент. Помня как майка плачеше, когато семейните ни ценности се изнасяха от къщи. Но татко казваше да не се безпокоим. Никога няма да забравя думите му: „Това са просто вещи. По-важното е да се държим един за другиго. Това никой не може да ни го отнеме“.

Междувременно постановленията се сипели непрекъснато. На евреите се забранявало да напускат домовете си нощем. Не можели повече да влизат в жилищата на не-евреи. Категорично им се забранявало да използват улични телефони. Достъпът им до влакове и трамваи бил прекратен. И тогава, на 5 юли 1942 г., т.нар. Централна служба за еврейска емиграция на Адолф Айхман разпространила комюнике, според което четири хиляди евреи били избрани за „трудова повинност“ в Германия. Разбира се, това било лъжа. Така започнали депортациите.

— И вашето семейство ли получи такова нареждане?

— Не веднага. Първите имена бяха на германски евреи, които бяха потърсили убежище в Холандия след трийсет и трета година. Нашите имена започнаха да се появяват чак през втората седмица на септември. Получихме известие, че трябва да се явим на Централната гара в Амстердам, и много конкретни инструкции какъв багаж да си опаковаме. До ден-днешен си спомням изражението на татко. Знаеше, че е пристигнала смъртната ни присъда.

— И какво направи?

— Отиде на тавана и донесе платното на Рембранд и кесията с диаманти.

— А след това?

— Разшихме звездите от дрехите си и минахме в нелегалност.

Киара се оказа права за Лена Херцфелд. След всички тези години на мълчание тя най-сетне бе готова да говори за войната. Изобщо не бързаше да разкрие ужасната тайна, която бе погребана в миналото й. Разгръщаше историята си бавно и постепенно, като методичен учител, преподаващ труден урок. Като опитни свидетели на човешките емоции, Габриел и Киара не посмяха да я притиснат да ускори разказа. Вместо това седяха тихо на снежнобялото канапе у Лена Херцфелд със скръстени в скута ръце като прехласнати ученици.

— Запознати ли сте с холандската дума verzuiling ? — запита Лена.