Даниъл Силва - Английският шпионин

В източния край на фиорда Килари Харбър Кристофър зави по един черен път и пое по него през гъстообрасла с пирен и прещип местност. Той спря на малка поляна, изключи фаровете и двигателя и дръпна вътрешния механизъм за отваряне на багажника. Габриел посегна към дръжката на вратата, но Келър го спря.

— Остани — беше всичко, което каза, преди да отвори своята врата и да излезе на дъжда.

Уолш вече бе дошъл в съзнание. Алон чу как Кристофър му обясняваше какво ще последва. Тъй като бил сътрудничил, той щял да бъде освободен без по-нататъшни последствия за него. При никакви обстоятелства обаче не трябвало да обсъжда своя разпит с другарите си, нито да прави опит да изпрати предупреждение на Куин. Ако го направел, каза Келър, щял да бъде мъртъв.

— Ясно ли е всичко, Лиъм?

Габриел чу как Уолш измърмори нещо утвърдително. После усети задницата на шкодата леко да се повдига, когато Кристофър помогна на ирландеца да излезе от багажника. Капакът се хлопна, Уолш се затътри слепешката през пирена, докато Келър го държеше здраво за единия лакът. За момент имаше само вятър и дъжд. След това някъде навътре в храстите пирен проблеснаха две бледи светлинки.

Кристофър скоро се върна. Той се настани зад волана, включи двигателя и пое обратно по пътя. Алон се загледа през прозореца, докато новините от размирния свят се нижеха тихо по радиото. Този път не си направи труда да пита Келър как се чувства. Това беше нещо лично. Той затвори очи и заспа. Когато се събуди, вече беше светло и те пресичаха границата със Северна Ирландия.

Първият град от другата страна на границата беше Онаклой. Кристофър спря да зареди бензин до една красива каменна църква, а след това пое на север по шосе А5 към Ома, точно както Куин и Лиъм Уолш бяха направили следобеда на 15 август 1998 г. Малко след девет часа навлязоха в южните покрайнини на града, дъждът беше спрял и яркооранжево слънце грееше през една пролука в облаците. Те слязоха от колата близо до съдебната палата и отидоха пеш до едно кафене на главната улица. Келър си поръча традиционна ирландска закуска, но Алон поиска само чай и земелче. Той зърна отражението си във витрината и се порази от външния си вид. Реши, че Кристофър изглежда по-зле. Очите му бяха кървясали и със зачервени клепачи, а лицето му имаше остра нужда от бръснач. Обаче нищо в изражението му не подсказваше, че неотдавна е убил човек в обрасла с пирен и прещип местност в графство Майо.

— Защо сме тук? — попита Габриел, докато наблюдаваше първите сутрешни пешеходци, главно дребни търговци, които вървяха целеустремено по искрящите тротоари.

— Това място е приятно.

— Бил ли си тук и преди?

— Няколко пъти всъщност.

— Какво те водеше в града?

— Тук се срещах с мой информатор.

— От ИРА?

— Не съвсем.

— Къде е информаторът ти сега?

— В гробището „Грийнхил“.

— Какво се случи?

Келър имитира с ръката си пистолет и долепи „цевта“ до слепоочието си.

— От ИРА? — попита Алон.

Кристофър сви рамене.

— Не съвсем.

Храната пристигна. Келър поглъщаше лакомо своята, сякаш не беше ял от дни, а Габриел отхапваше по малко от хлебчето си без апетит. Навън облаците си играеха шеги със светлината. В един момент беше сутрин, в следващия — привечер. Алон си представи улицата, пълна с парчета стъкло и човешки крайници. Погледна към Кристофър и отново попита защо бяха дошли в Ома.

— В случай че имаш съмнения.

— За какво?

Келър погледна надолу към остатъците от закуската си и отвърна:

— За Лиъм Уолш.

Габриел не каза нищо. На отсрещната страна на улицата жена с една ръка и белези от изгаряния по лицето се опитваше да отключи вратата на магазин за дрехи. Алон предположи, че е една от ранените. В онзи ден те бяха повече от двеста: мъже, жени, младежи и девойки, малки деца. Политиците и медиите сякаш винаги се съсредоточаваха върху загиналите след някой бомбен атентат, а ранените скоро бяха забравяни — хората с обгорена плът, хората с толкова ужасни спомени, че никаква терапия или медикаменти не можеха да им донесат покой. Такива бяха постиженията на човек като Еймън Куин, човек, който можеше да изобрети запалителен снаряд, движещ се с триста метра в секунда.

— Е? — попита Кристофър.

— Не — отвърна Габриел. — Нямам съмнения.

До тротоара пред кафенето спря червен „Воксхол“ седан и от него слязоха двама мъже. Алон почувства как кръвта нахлу в лицето му, докато гледаше мъжете да се отдалечават по улицата. След това се втренчи в колата, сякаш очакваше таймерът в жабката да стигне до нулата.