Даниъл Силва - Английският шпионин

— Не знаех, че е женен.

— Повечето хора не знаят.

— Къде е дъщеря му?

— В Белфаст заедно с майка си.

— Продължавай, Лиъм.

Службите на британското разузнаване бяха събрали купища материали за живота и делата на Еймън Куин, но никъде в техните обемисти папки не се споменаваше за съпруга или дете. Според Уолш това не било случайно. Стратегът на операциите Куин бил направил всичко възможно да запази семейството си в тайна. Лиъм твърдеше, че е присъствал на брачната церемония, а по-късно помагал за управлението на финансовите дела на семейството през годините, когато Еймън живеел в чужбина като суперзвезда на международния тероризъм. Пакетът, който Куин дал на Уолш в испанския курорт Сотогранде, съдържал сто хиляди лири в използвани банкноти. Това било най-голямото еднократно плащане, което Куин бил поверявал на стария си приятел.

— Защо толкова голяма сума? — попита Келър.

— Той каза, че ще е последното плащане за известно време.

— Каза ли защо?

— Не.

— И ти не попита?

— Не съм толкова глупав.

— И ти предаде всичките пари?

— До последната лира.

— Не си ли задържа малка такса за услугата? В крайна сметка Куин никога нямаше да разбере.

— Ти очевидно не познаваш Еймън Куин.

Кристофър попита дали Куин някога се е промъквал тайно в Белфаст, за да види семейството си.

— Никога.

— А те никога ли не са пътували извън страната, за да го видят?

— Той се страхуваше, че британците ще ги проследят. Освен това — добави Уолш, — те нямаше да го познаят. Куин имаше ново лице. Куин беше някой друг.

Което ги върна на темата за хирургичната промяна на външния вид на Еймън. Габриел и Келър разполагаха със снимките, които французите бяха заснели в Сен Бартелеми: няколко кадъра от видеозапис на летищните камери, няколко зърнести снимки, заснети от охранителните камери на магазини, но на нито една от тях не се виждаше ясно лицето на Куин. Той беше с гъста черна коса и брада — човек, когото поглеждаш веднъж и бързо забравяш. Лиъм Уолш имаше възможността да завърши портрета на Еймън, защото бе седял срещу него преди шест месеца в една испанска хотелска стая.

Габриел бе рисувал портрети по описание при сложни обстоятелства, но никога със свидетел, който беше с вързани очи. Всъщност той бе напълно сигурен, че това е невъзможно. Келър обясни как ще се действа. В стаята присъствал още един човек, каза той, човек, който бил толкова добър със скицника и молива, колкото и с юмруците и пистолета. Този човек не бил нито ирландец, нито ълстърец. Уолш трябвало да опише за него външния вид на Куин. Той можел да погледне скицника на мъжа, но в никакъв случай не и лицето му.

— Ами ако погледна случайно?

— Не го прави.

Кристофър махна изолирбанда от очите на Лиъм. Ирландецът примигна няколко пъти. После се втренчи право във фигурата, седнала на отсрещната страна на масата, на която имаше скицник и кутия с цветни моливи.

— Току-що наруши правилата — каза спокойно Алон.

— Искаш ли да знаеш как изглежда, или не?

Габриел взе един молив.

— Да започнем с очите му.

— Те са зелени — отговори Уолш. — Като твоите.

Следващите два часа работиха без прекъсване. Уолш описваше, Алон рисуваше, Уолш коригираше, Алон преработваше рисунката. Накрая, в полунощ, портретът бе завършен. Бразилският пластичен хирург бе свършил добра работа. Той бе дал на Куин лице без характерни или запомнящи се черти. И все пак това бе лице, което Габриел щеше да познае, ако неговият притежател минеше покрай него на улицата.

Дори и да бе любопитен относно самоличността на зеленоокия мъж със скицника, Уолш с нищо не го показа. Той не се съпротивлява, когато Келър отново залепи очите му с изолирбанд, нито когато Алон му инжектира доза успокоително, която да го държи кротък в продължение на няколко часа. Те го напъхаха в брезентовия сак, както беше в безсъзнание, и избърсаха всички вещи и повърхности във вилата, до които някой от тях се бе докосвал. После го натовариха в багажника на шкодата и се настаниха на предната седалка. Кристофър шофираше. Това беше неговата територия.

Пътищата бяха пусти, дъждът бе спорадичен — в един момент се лееше проливно, в следващия преминаваше в носен от вятъра ситен ръмеж. Келър пушеше цигара след цигара и слушаше новините по радиото. Габриел гледаше през прозореца към черните хълмове и брулените от вятъра мочурища и блата. Мислите му обаче бяха заети само с Еймън Куин. Откакто бе избягал от Ирландия, Куин бе работил с някои от най-опасните хора на света. Възможно бе той да е действал по съвест или политически убеждения, но Алон се съмняваше в това. Разбира се, помисли си той, Куин бе минал през всичко това. Той бе поел по пътя на Карлос 20 20 Илич Рамирес Санчес, по прякор Карлос Чакала, е един от най-известните терористи на 70-те и 80-те години на XX век, излежаващ доживотна присъда във Франция за убийството на двама тайни агенти и ливански информатор. — Б.пр. и Абу Нидал 21 21 Палестински националист, лидер на терористичната организация „Революционен съвет на Фатах“. — Б.пр. . Еймън бе наемен терорист, който убиваше по заповед на могъщи клиенти. Но кой бе платил за „куршума“ на Куин? Кой му бе поръчал да убие една принцеса? Габриел разполагаше с дълъг списък на потенциални заподозрени. Засега обаче откриването на Куин беше с предимство. Лиъм Уолш им бе дал достатъчно места, където да търсят, като никое от тях не изглеждаше по-обещаващо от къщата в Западен Белфаст. Дълбоко в себе си Алон искаше да търсят другаде, защото гледаше на жените и децата като на забранена зона. Куин обаче не им беше оставил друг избор.