Даниъл Силва: Английският шпионин

Той бе пристигнал на острова в разгара на сезона на ураганите и се бе настанил в облицованата с дърво вила в далечния край на плажа в Лориан. Мъжът нямаше други вещи, освен един брезентов сак, купчина сериозни книги, радио и раздрънкан скутер, който бе придобил в Густавия срещу няколко мръсни банкноти и една усмивка. Книгите бяха дебели и тежки, за ерудити, радиото се отличаваше с качество, каквото вече рядко се среща. Късно през нощта, когато той седеше на верандата с хлътнал под и четеше на светлината на къмпингова лампа, звуците на музиката се носеха над шумоленето на палмовите листа и тихия плясък на прибоя. Мъжът слушаше основно джаз и класическа музика, понякога малко реге по отвъдморските радиостанции. В началото на всеки час той отпускаше книгата в скута си и слушаше внимателно новините по Би Би Си. Когато новинарската емисия свършеше, търсеше в ефира нещо по свой вкус и палмите и морето отново танцуваха в ритъма на музиката му.

Отначало не беше ясно дали беше на почивка, или просто минаваше, дали се укриваше, или планираше да се засели за постоянно на острова. Парите, изглежда, не бяха проблем за него. Сутрин, когато се отбиваше в хлебарницата за хляб и кафе, мъжът винаги оставяше щедър бакшиш на момичетата. А следобед, когато посещаваше пазарчето до гробището за своята немска бира и пакет американски цигари, той никога не си правеше труда да си прибере рестото, което издрънчаваше в съответното гнездо на автомата. Говореше сносно френски, но с акцент, който никой не можеше да определи точно. Испанският му, на който говореше с доминиканеца, работещ на бара в „Джо Джо Бъргър“, беше много по-добър, но и при него се долавяше онзи акцент. Момичетата в хлебарницата решиха, че е австралиец, но сервитьорите в „Джо Джо Бъргър“ смятаха, че е африканер 1 1 Представител на белите жители на Република Южна Африка. — Б.пр. . Африканерите бяха разпръснати из целите Кариби. Повечето от тях бяха свестни хора, но имаше и такива, чиито бизнес интереси не бяха съвсем законни.

Макар да нямаше определена работа, дните му не изглеждаха съвсем безцелни. Мъжът закусваше в хлебарницата, спираше при вестникарската будка в Сен Жан да вземе пакет с пристигащите с ден закъснение английски и американски вестници, провеждаше стриктно ежедневната си тренировка на плажа, четеше дебелите си художествени и исторически книги с нахлупена ниско над очите шапка. А веднъж нае корабче и прекара следобеда в гмуркане край островчето Торту. Обаче неговото безделие изглеждаше по-скоро принудително, отколкото доброволно. Той имаше вид на ранен войник, копнеещ да се върне на бойното поле, изгнаник, мечтаещ за изгубената си родина, където и да беше тя.

Според Жан Марк — митнически служител на летището, той бе пристигнал с полет от Гваделупа с валиден венесуелски паспорт и носеше ексцентричното име Колин Ернандес. Мъжът, изглежда, беше продукт на кратък брак между майка с английско-ирландски произход и баща испанец. Майка му се изживявала като поетеса, а баща му бил извършил някаква финансова далавера. Колин ненавиждаше стареца си, но говореше за майка си така, сякаш нейното канонизиране беше само въпрос на формалност. Той носеше нейна снимка в портфейла си. Светлокосото момче в скута ѝ не приличаше много на Колин, но така се случваше с времето.

Според паспорта му мъжът бе на трийсет и осем години, което изглеждаше точно, а по професия беше „бизнесмен“, което можеше да означава почти всичко. Момичетата от хлебарницата смятаха, че е писател, търсещ вдъхновение. Как иначе можеше да се обясни фактът, че той почти винаги беше с книга в ръка? Обаче продавачките на пазара измислиха една безумна теория, впрочем напълно необоснована, че е убил човек в Гваделупа и се укрива в Сен Бартелеми, докато случаят утихне. Доминиканецът от „Джо Джо Бъргър“, който всъщност се укриваше, намери хипотезата за смехотворна. Според него Колин Ернандес бе просто още един ленив безделник, който живееше от попечителския фонд, основан от баща му, когото мразеше. Той щеше да остане на острова, докато се отегчи или финансите му намалеят. Тогава щеше да отлети някъде другаде и след ден-два щеше да им бъде трудно да си спомнят името му.

Най-накрая — месец след пристигането на мъжа — се забеляза лека промяна в обичайните му занимания. След като обядва в „Джо Джо Бъргър“, той посети фризьорския салон в Сен Жан и когато излезе, рошавата му черна грива бе подстригана, добре оформена и блестяща. На следващата сутрин, когато се появи в хлебарницата, Колин беше гладко избръснат и облечен с панталони в цвят каки и снежнобяла риза. Той закуси както винаги — голямо кафе еспресо и пълнозърнесто селско хлебче, и чете дълго вчерашния лондонски „Таймс“. След това, вместо да се върне в своята вила, яхна скутера си и отпраши към центъра на Густавия. По обяд най-накрая стана ясно защо мъжът, наречен Колин Ернандес, беше дошъл в Сен Бартелеми.