Даниъл Силва - Крадецът

— Може никога да не открием картината на Караваджо — каза Кристофър, — но сме на път да получим двадесет и пет милиона евро от парите на господин Голямата клечка.

Имаше обаче едно условие: Сам си запазваше правото да избере времето и мястото на размяната на парите и стоката. Времето бе единадесет и половина на следващата вечер. Мястото — склад в мрачното градче Шел, намиращо се източно от Париж. На следващата сутрин Келър отиде с колата дотам, докато хората от останалата част от Северна Франция се стичаха към центъра на столицата. Складът се помещаваше там, където Сам беше казал, че се намира — на булевард „Франсоа Митеран“, точно срещу автокъща на „Рено“. На избелялата табела пишеше „Евротранс“, макар че нямаше никакво указание точно какъв вид услуги предоставяше компанията. Гълъби влитаха и излитаха през счупените прозорци, а зад железните решетки на оградата се виждаше обширен двор, обрасъл с бурени. Кристофър слезе от колата си и разгледа портата с автоматична ключалка. Беше минало много време, откакто тя не бе отваряна.

Той прекара един час, извършвайки рутинна разузнавателна оценка на улиците около склада, и после се отправи на север към селската къща в Андевил. Когато пристигна, завари Габриел и Киара да почиват в огряната от слънце градина. Двете картини на Ван Гог бяха подпрени на стената в хола.

— Все още не знам как можеш да ги различиш — каза Келър.

— Доста е очевидно, не мислиш ли?

— Не, не мисля.

Алон кимна към картината вдясно.

— Сигурен ли си?

— Следите по страните на подрамника са от моите пръсти, а не на Винсент. Пък и на нея има и това.

Габриел включи предоставения му от Службата телефон „Блекбъри“ и го приближи до горния десен ъгъл на платното. Екранът светна червено, което показваше наличието на скрит предавател.

— Сигурен ли си за обхвата? — попита Кристофър.

— Пробвах го отново тази сутрин. Стабилен е като скала на разстояние от десет километра.

Келър погледна към истинската картина на Ван Гог.

— Много жалко, че никой не се е сетил да сложи проследяващо устройство и на тази.

— Да — каза сдържано Алон.

— Колко дълго смяташ да я задържиш?

— Нито ден повече от необходимото.

— Кой ще я пази, докато ние преследваме фалшификата?

— Надявах се да я оставя в посолството ни в Париж — отвърна Габриел, — но шефът на централата не иска да я докосва. Така че ще трябва да взема други мерки.

— Какви мерки?

Когато Алон не отговори, Келър бавно поклати глава.

— Това е малко странно, не мислиш ли?

— Животът е сложен, Кристофър.

Англичанинът се усмихна.

— На мен ли го казваш.

Те напуснаха живописната селска вила в осем часа вечерта. Копието на „Слънчогледи“ беше в багажника на мерцедеса на Келър, а автентичната картина на Ван Гог — в този на Габриел. Той я занесе на Морис Дюран в магазина му на улица „Мироменил“. След това остави Киара в тайната квартира с изглед към моста Пон Мари и се отправи към градчето Шел.

Алон пристигна няколко минути преди единайсет часа и се отправи към склада на булевард „Франсоа Митеран“. Той се намираше в район на града, чиито улици не бяха много оживени по тъмно. Габриел обиколи имота два пъти, търсейки доказателства за наблюдение или нещо, което да подсказва, че Келър е на път да попадне в капан. Като не откри нищо необичайно, той се зае да потърси подходящ наблюдателен пост, където седящ сам човек не би привлякъл вниманието на полицаите. Единственият вариант бе един мрачен парк, където дузина местни хулигани скейтбордисти пиеха бира. От едната страна на парка имаше редица пейки, осветени от жълти улични лампи. Габриел паркира колата си на улицата и седна на пейката, която бе най-близо до входа на „Евротранс“. Хулиганите го изгледаха за миг въпросително, преди да подновят обсъждането на належащите за деня въпроси. Той погледна часовника си. Беше единадесет часът и пет минути. След това погледна блекбърито си. Сигналът все още бе извън обхват.

Като вдигна отново поглед, видя фаровете на автомобил на булеварда. Беше малък червен ситроен, който профуча покрай входа на „Евротранс“ и продължи с пълна скорост край парка, оставяйки след себе си пулсиращите звуци на френски хип-хоп. Зад него имаше друга кола — черно беемве, която бе толкова чиста, че изглеждаше като току-що измита за случая. Тя спря пред портата и шофьорът слезе. В тъмнината бе невъзможно да се види лицето му, но по фигурата и движенията той бе двойник на Сам.