Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

В годините на съветския режим той беше преуспяващ дипломат, партиен функционер с високо обществено положение, който един ден можеше да стане член на правителството. Превратът, падането на съветската власт и последвалото създаване на Руската федерация бяха прекъснали кариерата му. По време на шеметните промени, помели родината му като цунами, Перченко се озова във водовъртеж. Предишните съюзници в Политбюро изчезнаха, а други смениха лоялността си толкова бързо, че самите те изгубиха представа в какво са вярвали. Генадий гледаше как го подминава назначение след назначение. Старото другарство бе заменено с по-безкомпромисна, но и по-изтънчена система на политическо покровителство, която го остави бездеен, докато другите преуспяваха.

В онзи период една ръка се протегна и го измъкна отново на гребена на вълната. По-късно той осъзна, че ръката принадлежи на самия сатана — полковник Иван Кериков, директор на Седми отдел в КГБ. Кериков беше сенчеста фигура в подмолния свят на шпионажа, човек, когото никой не можеше да твърди, че познава, но списъкът на онези, които се страхуваха от него, беше дълъг.

Месец преди официалното начало на преговорите в Банкок Кериков покани Перченко в кабинета си в невзрачна сграда близо до хотел „Москва“, далеч от централата на КГБ. Той му разказа за предстоящата конференция и му предостави избор — да присъства като негов агент или никога да не получи друг пост като дипломат в Министерството на външните работи.

Перченко не попита откъде Кериков знае за преговорите, нито постави под съмнение значението на думата „агент“, а се съгласи и започна да се подготвя.

Пет седмици по-късно шефът му в Министерството на външните работи му съобщи, че е избран да представлява Руската федерация в Тайланд. Генадий наивно попита дали Кериков има някакви изрични заповеди. Шефът му хвърли убийствен поглед и после раздразнено отрече, че познава Кериков.

Пълният мащаб на властта на Кериков стана очевиден в Банкок, когато тайванският посланик дръпна настрана Генадий и му обясни, че и той работи за Кериков и ще изпълнява заповедите на Перченко. От онзи миг Перченко започна да се страхува за живота си. Машинациите около присъствието му на конференцията бяха едно, но Кериков очевидно контролираше хора извън Руската федерация. Генадий не можеше и не искаше да разбере това ниво на власт.

Отначало той трябваше само да присъства на заседанията и да слуша внимателно, но преди седмица положението се промени. Кериков се свърза с Перченко чрез салонния управител от „Роял Ривър“ и му даде указания да протака окончателното подписване на споразумението. Не му обясни нищо и страхът от Кериков не позволи на Генадий да зададе въпроси. Щом Иван Кериков искаше да се забавят преговорите в Банкок, Перченко щеше да направи точно това.

Така че Генадий започна да протака и да очаква запитване от шефовете си в Министерството на външните работи. Предполагаше, че мълчанието им е поредното доказателство за влиянието на Кериков. Перченко лесно можеше да се справи с натиска, упражняван върху него от другите делегати, а помощта на тайванския посланик улесняваше задачата му. Но въпреки това искаше да знае какъв е планът на Кериков. Колко дълго трябваше да бави преговорите? И каква беше крайната цел?

Докато наблюдаваше как салонният управител си проправя път между препълнените маси, за да настани група холандски туристи, Перченко разбра, че няма да открие отговорите.

— Да — измърмори той. — Трябва да чакам.

Полковник Иван Кериков отмести изпитателния си, безчувствен поглед от лицето на мъжа отсреща и допря горящия край на фаса към поредната цигара, пъхната между тънките му устни. Щом димът изпълни белите му дробове, той угаси угарката в препълнения пепелник и отново се вторачи в госта си. Мъжът сякаш се смали от безпощадния му поглед.

Кериков продължи да преценява човека пред себе си през лютивия облак. Макар че го виждаше за пръв път, мъжът очевидно бе замесен от същото тесто като мнозина други счетоводители бюрократи, и Кериков имаше чувството, че го познава. Счетоводителят беше в униформа на майор от КГБ, която обаче бе ушита лошо и висеше на тесните му рамене и хлътнали гърди. Едно-две отличия приличаха по-скоро на извинение, отколкото на свидетелство за храброст. Кожата му имаше нездрав вид и ако съветските лекари не бяха усъвършенствали евтината очна хирургия, мъжът сигурно щеше да носи очила с дебели лупи. Кериков си спомни с отвращение, че финансовият инспектор стисна ръката му немощно, сякаш държеше найлоново пликче с черва.