Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Добро утро, Дженифър. Виждам, че нищо не се е променило, докато отсъствах.

Тя преглътна с усилие и отпи от кафето си.

— Добре дошъл. Нямаш представа какво облекчение изпитах, че си в Южна Африка, а не на борда на кораба на НАОМ.

— Повярвай, аз изпитах двойно по-голямо.

Отначало Дженифър не държеше толкова много на временния си шеф. Преди два месеца, когато Мърсър започна да работи като консултант за Института, тя състави дълъг списък от неща, които ще върши и които няма да върши, и му го прочете две секунди след запознанството им. Мърсър я изслуша спокойно, без да коментира, и накрая каза:

— Добре.

— Какво искате да направя сега?

— Седнете зад бюрото си.

— И после?

— Нищо. Стойте си. Не вдигайте телефона, не пишете писма, не правете нищо.

След четирийсет минути на нервно суетене Дженифър отстъпи:

— Разбрах какво искахте да кажете и съжалявам. Консултантите тук обикновено се държат с персонала като с роби.

— Ти си ми първата секретарка и затова не знам как да се държа с теб — отговори Мърсър и искреността му бе положила основата на чудесните им служебни отношения.

— Прочете ли репортажа за спасената снощи жена? — попита той.

— Да. Фантастично, нали?

— Странното е, че я познавам, по-скоро познавам баща й — отговори Мърсър и се отправи към кабинета си. — Хайде, разкажи ми какво стана тук, докато отсъствах.

Той съблече сакото си и го остави на кожения диван, а после сложи куфарчето си на бюрото и седна на стола. Дженифър се намръщи укоризнено, окачи сакото му и се настани на стола пред бюрото му, за да му помогне да прегледа купчините листове.

Около дванайсет тя отиде да обядва, но Мърсър остана в кабинета си. Няколко минути след това на вратата тихо почука пазач от охраната.

— Вие ли сте доктор Филип Мърсър? — попита той, прочитайки името му от листа, който държеше в ръката си.

Мърсър трепна, защото не обичаше да го наричат „доктор“, и се усмихна на пазача.

— Най-после ме хванахте, че крада тоалетна хартия, а?

Мъжът го погледна озадачено и сетне разбра, че Мърсър се шегува.

— Пристигна телеграма за вас, господине. — Подаде му плик и излезе, без да добави нищо повече.

Телеграмата бе изпратена от Джакарта. Мърсър инстинктивно разбра, че подателят е Джак Талбът, и изпита лошо предчувствие, докато я отваряше.

„Тиш е в смъртна опасност. Помогни й. «Океански търсач» е потопен умишлено. Възможно най-скоро ще се опитам да се свържа с Вашингтон. Джак.“

Мърсър мигновено взе решение. Джак Талбът нямаше склонност да фантазира или да изпада в истерия. Щом пишеше, че дъщеря му е в опасност и корабът на НАОМ е потопен умишлено, Мърсър му вярваше безрезервно.

Той стана. Сивите му очи бяха неумолими и решителни, а слабото му тяло вече бе леко напрегнато в очакване на неизвестността. Мърсър грабна сакото си и тръгна към асансьора. Шест минути след прочитането на телеграмата черният му ягуар кабриолет си проправяше път през оживеното движение в центъра на града, към болницата на университета „Джордж Вашингтон“.

Медицинската сестра на рецепцията го уведоми, че Тиш е в стая 404, но посещенията са забранени. Тя добави, че стаята се охранява от агенти на ФБР.

Фактът, че единственият оцелял от корабокрушението е охраняван, придаде още достоверност на предупреждението на Джак, че дъщеря му е в опасност. В потъването на „Океански търсач“ наистина имаше нещо загадъчно.

— Е, тогава ще трябва да се откажа — рече Мърсър и се усмихна така, че медицинската сестра се изчерви. — Откъде мога да си взема кафе?

— Вдясно и нагоре по стълбите — отговори тя, приглаждайки провисналите си кестеняви коси. — Кафенето е на втория етаж.

Мърсър й благодари, приближи се до стълбището и хукна към четвъртия етаж. Неоновото осветление, боядисаните в жълто стени и миризмата на болница бяха достатъчни, за да предизвикат гадене и у най-здравия човек. След няколко минути Мърсър откри крилото, където се намираше стая 404. Двамата мускулести, късоврати мъже, които седяха пред вратата, го погледнаха като акули, забелязали ранен барбун.

— Аз съм доктор Мърсър и идвам при Тиш Талбът — спокойно изрече Мърсър и показа карта със снимката си.

Единият пазач го огледа от главата до петите и видя стетоскопа, подаващ се от джоба му. Мърсър го бе взел от стаята на сестрите, където нямаше никого. Другият агент видя емблемата на университета „Джордж Вашингтон“ на картата и забеляза, че снимката на доктор Мърсър съвпада с мъжа, застанал пред него.