Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Той изви врат и погледна града долу. Близо до брега водите на Персийския залив блестяха в зеленикаво-синьо, ослепителен оттенък, по-подходящ за неонови реклами, отколкото за природата. Тъй като водата беше дълбока само двайсетина метра и топла почти трийсет и пет градуса, в морето имаше малко живот. Празен танкер плаваше там, където водите ставаха по-тъмни и по-дълбоки. Горната му палуба беше боядисана в ръждивочервено. Шестметровият му корем пореше вълните. От разстояние Халид не можеше да прочете името на кърмата, но оживлението на малките лодки, обикалящи около чудовищния кораб, показваше, че танкерът дошъл за ремонт.

Худари отмести поглед и разсеяно се запита защо плавателният съд не е в огромната нова корабостроителница в Порт Рашид близо до град Дубай. „Газела“ се сниши, за да се приземи, и той забрави за танкера.

Магистралата „Ричардсън“, безспорно един от най-красивите пътища в света, минаваше успоредно на река Тейкел, докато си проправяше път през скалист каньон. Шосето можеше да се похвали с двайсет и пет красиви пейзажа през първите шейсет километра на север от Валдиз. На места долината се стесняваше и двете ленти и реката вървяха заедно, а другаде се отваряше широко в алпийски ливади и котловини със зрелищни гледки към планина Чугач и глетчера Уъртингтън. Магистралата пресичаше и прохода Томпсън, район, известен с всичките три национални рекорда за снеговалеж — за сезон, за месец и за период от двайсет и четири часа. За един ден през 1955 година над метър и половина сняг бяха покрили върха на високия осемстотин метра проход. Но тази вечер нямаше да има рекорди. Бурята навяваше и сняг, и дъжд, и твърдата киша скърцаше под тежките гуми на цистерната, която се движеше на север.

Шофьорът на камиона с осемнайсет колела не забелязваше прелестите на природата. Мощните фарове не проникваха достатъчно дълбоко в бурята, за да осветят надвисналите над главата му скали, нито гледките вляво и вдясно. От време на време някоя от безбройните капки, все още незамръзнала в необичайно студения въздух, проблясваше като бяло петно в черната нощ, но той не откъсваше очи от тъмната лента, простираща се пред камиона.

Брок Холт не беше щастлив човек въпреки кънтри музиката, която гърмеше от осемте тонколони в кабината. Условията на пътя не го притесняваха много. За местен жител на пролива Принц Уилям буря като тази не беше нищо друго, освен лека досада. Безпокоеше го товарът от бензин на „Петромакс“, близо осем хиляди галона в цистерната зад него. Трябваше да тръгне от Анкъридж чак след два дни, но стълпотворението от репортери бе опразнило бензиностанциите около Валдиз. Диспечерът го бе уверил, че пътуването е наложително, но когато пристигна в бензиностанцията на „Петромакс“, Холт установи, че те не са го повикали. Научи, че всъщност „Петромакс“ вероятно нямало да се нуждаят дори от редовната доставка.

Собствениците на бензиностанциите се оплакаха, че група природозащитници ги е набелязала за поредица от протести и бойкоти. Докато другите бензиностанции в града правеха големи обороти, „Петромакс“ не бяха продали повече от петдесет галона за цяла седмица. Диспечерът сигурно бе предположил, че след като другите бензиностанции продават като луди, същото правят и „Петромакс“. „Пълен хаос, по дяволите“ — изруга Холт, когато започна дългото пътуване обратно на север. Изгаряше от нетърпение да извие врата на диспечера Ханк Келсо.

Брок Холт се успокои, като избра друг диск с кънтри музика. Единствената му утеха беше, че в такава нощ по пътя няма почти никакви превозни средства. Той караше колкото се осмеляваше по-бързо, като напразно се надяваше, че до полунощ ще престане да вали.

На склона на прохода Томпсън, на усамотена чакълена отбивка от пътя, гледаща към глетчера Уъртингтън, на четирийсет и пет километра от Валдиз, бе спрял жълт рейнджроувър. Фаровете му бяха угасени, а двигателят работеше приглушено, за да поддържа отоплението. Единственото доказателство, че в превозното средство има хора, бяха облачетата пара от дъха на пътниците по стъклата. Боядисаният по поръчка роувър беше там толкова отдавна, че неспиращият сняг бе засипал следите от гумите му.

През последните два часа двама от тримата мъже в джипа се бяха местили неспокойно на кожените седалки, като от време на време въздишаха и поглеждаха към мобилния телефон под таблото с надеждата, че ще иззвъни. Третият, шофьорът, седеше спокойно и наблюдаваше бурята, проследявайки с поглед снежинките, сякаш се нуждаеха от разрешението му да паднат на земята. Енергията в сините му очи беше достатъчно, за да ги разтопи още във въздуха.