Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Нека те попитам нещо… — Мърсър го погледна. — Наясно съм, че тези кристали са необичайни и че доста хора вече умряха заради тях. И някой излива купища пари, за да се сдобие с всичките. Но защо?

Беше ясно, че Рътланд вече е обмислял този въпрос, но че не разполага с отговор.

— Честно, не зная. Има милион възможности, но за да докажем която и да било от тях ще ни трябват още кристали — или начин да ги отглеждаме сами.

— Сюзан Тюнис и моят приятел Ейб са проучвали как космическите лъчи въздействат на облачните формации и как това взаимодействие може да повлияе върху регулирането на глобалните температури. Ако находките им са верни, това означава, че климатът въобще не е толкова чувствителен към отделяния от човешката цивилизация въглероден двуокис, колкото ни внушават.

— Което води до какво — че глобалното затопляне не е тъй страшно?

Мърсър кимна.

— Точно с това се занимаваха. И тъй като промените, които ни вещаят, са определени за близко и далечно бъдеще, все още няма как да бъдат потвърдени. Разработките на хората на Ейб биха могли да поуталожат малко всеобщата истерия. Ейб е използвал кристала на Хърбърт Хувър, за да изолира мястото на експеримента от смущенията на галактическото лъчение. Така че тази находка несъмнено има изследователски потенциал, но що се отнася до комерсиалното ѝ приложение, ще са нужни още проучвания… Трябва да има нещо друго, Джейсън, нещо, което прави минерала уникален. Направи ми услуга и си помисли за какво би могъл да го използва човек без никакъв морал. Хора, които са готови да убиват, за да се докопат до него, едва ли имат благородни намерения. Мисли за оръжия.

— Възможно е — съгласи се Джейсън. — Ще трябва да се поразровя, за да проверя какво военно приложение би могъл да има този кристал.

— Но искам да си много внимателен. Тези типове са безскрупулни. Няма начин да те свържат с мен. Никога не съм използвал името ти по телефона. Въпреки това през следващите няколко дни гледай да не привличаш внимание. Заведи Фелисия някъде да си починете, ясно?

— Тя може да си взема отпуска когато поиска, но аз заминавам за Хюстън за двудневна конференция. Няма причина да си променям плановете.

Мърсър натисна звънеца, за да съобщи на шофьора на автобуса, че ще слиза на следващата спирка.

— Благодаря. — Протегна ръка на Джейсън. — Ако имаме късмет, до седмица ще влезеш в историята като човека, открил самолета на Амелия Еърхарт.

— Ами ти?

— Аз ще съм момчето, което си пратил да свърши черната работа — ухили се Мърсър. — Хората помнят Хауард Картър, а не египетския работник, изкопал гроба на Тутанкамон.

„Академик Николай Жуковски“ бе 170-метрово чудо на постсъветското величие. Корпусът му бе боядисан в черно, надстройките в бяло, а вътрешните коридори — в онзи оттенък на зелено, който руснаците, изглежда, харесваха толкова много — или можеха да закупуват при невероятна отстъпка. Надстройките бяха ниски и тесни и придаваха на кораба почти елегантен вид, още повече че нямаше нужда от грозен и опушен комин. Но тъкмо това, което го правеше функционален, го и загрозяваше. Пред триетажните надстройки имаше две огромни сателитни антени, с диаметър повече от трийсет метра, което караше краищата им да се подават извън бордовете. На задната палуба стърчеше една дори още по-голяма антена. Приличаха на онези вдлъбнати чинии, по които си падат радиоастрономите. Първите две бяха монтирани върху мощни хидравлични пръстени, за да могат да се насочват. Задната бе толкова голяма, че бе перманентно фиксирана и хвърляше сянка върху палубата, сякаш там е разпъната гигантска тента.

„Жуковски“ бе замислен и построен като модерна проследяваща станция за съветската версия на космическата совалка, кораб за многократна употреба под името „Буран“. Макар че програмата така и не премина отвъд един-единствен неуправляем полет, голяма част от оборудването на кораба бе предназначена за времето, когато на орбита щяха да бъдат изведени множество „бурани“, за да вдъхват ужас у Запада и да възхваляват руската космическа мощ.

И подобно на много други проекти, започнати от Съветския съюз малко преди системата да се срине, пълнежът бе предимно пропаганда за вътрешно ползване. Докато американците се радваха на гостоприемните предложения на още десетина народа да разположат там своите проследяващи станции, руснаците бяха принудени да построят за тази цел кораби, тъй като по онова време само шепа страни имаха дипломатически връзки с тях. Това оправдаваше и появата на бял свят на „Жуковски“. Но което бе по-важно и значимо за „Жуковски“ и неговия кораб близнак, това беше атомният двигател на борда. Вярно, нямаше никаква функционална нужда корабът да е снабден с атомна енергия, тъй като потреблението на системите му не бе толкова голямо. Но руските конструктори просто се бяха опиянили от идеята, че тяхното последно творение ще разполага с най-модерна и ефикасна атомна електроцентрала и че господството им върху термоядрената енергия е толкова голямо, че могат да я прилагат не само за военни, но и за мирни цели. Американците бяха изминали същия път с построяването на атомната фрегата „Савана“, докато не си дадоха сметка, че пропагандата е необходима само когато изоставаш в надпреварата.