Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Как мина? — попита Кали, щом един от матросите привърза катера към дървения кей и Крена изключи двигателя.

— Без проблеми. Закотвихме крана точно над „Уедърби“. — Той посочи черните сандъци на кея. — Какво е всичко това? — научно оборудване — отвърна Кали. — И водолазни костюми. Водата е ледена.

От уклончивия й тон Мърсър разбра, че капитан Крена не е бил информиран какво точно има в сандъците, които се надяваха да извадят. Но пък това нямаше значение. Както беше казал на Айра, плутоният не бе особено опасен, ако не се поглъща или вдишва. Ако се запазеше целостта на сандъците, Крена и екипажът му бяха в безопасност. — 0 — каза Кали, сякаш току-що си е спомнила нещо. — И няколко противогаза.

Крена се свъси още повече.

— Противогази? За какво са ви, по дяволите?

— Заради азбеста на „Уедърби“. Като се има предвид възрастта на кораба, сигурно е много. Когато качим сандъците, ще се наложи с екипажа ви да си ги сложите. Съжалявам, но такива са разпоредбите на Агенцията за опазване на околната среда.

Крена поклати глава.

— Проклети правителствени наредби. Добре, товарете и да тръгваме.

— Добра работа — прошепна Мърсър на Кали, когато тръгнаха да помагат на Джес и Стан да преместят черните сандъци на катера. После лично качи коженото куфарче, от което не се бе отделял, откакто тръгна от Вашингтон.

Катерът се отдалечи от кея. Мърсър помаха на тримата рибари, които още се суетяха на яхтата. Двама от тях му махнаха в отговор, а третият, огромен чернокож с рибарска шапка, на шега му отдаде чест.

Влекачът не беше нов като крана, който теглеше. По старата боя беше избила ръжда. Сандъците за екипировка бяха пълни с въжета, вериги и най-различни инструменти. Имаше компресор за зареждане на кислород: Крена или току-що го бе купил, или го бе наел за тази задача.

— Е, кой ще се гмурка? — попита Крена, щом се качиха на шлепа.

— Аз и Мърсър — отговори Кали.

Джес Уилямс вдигна поглед от един сандък.

— Мислех, че аз ще сляза.

— Ще дойдеш, когато заредим експлозивите. Мърсър иска да види „Уедърби“ със собствените си очи.

Бившата университетска футболна звезда погледна Мърсър.

— Знаеш какво да правиш, нали?

След години отлагане Мърсър най-накрая бе взел сертификат за гмуркане: само преди няколко месеца, макар че се бе гмуркал стотици пъти. От друга страна, беше се гмуркал само по бански и с леководолазен костюм. Когато попита Кали дали може да види „Уедърби“, тя му каза, че тежководолазните костюми са по-неудобни.

— Ще се справя — отвърна той.

Тъй като имаше повече опит, Кали щеше да носи водолазен компютър на китката си, както и водоустойчив детектор на гама-лъчи.

Водолазният костюм на Мърсър му бе малко тесен на чатала, тъй като той бе по-висок от Джес Уилямс, но иначе бе удобен. Джес му помогна да си сложи бутилките с въздух, плавателния компенсатор и колана — Стан проверяваше екипировката на Кали, — показа му процедурата по пълнене и изпускане на костюма по време на гмуркането и се увери, че ножът и железният лост на Мърсър са обезопасени.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита, преди да му сложи шлема.

— Фасулска работа.

Шлемът се затвори херметично и Мърсър отвори уста, за да изравни налягането.

— Как ме чуваш? — попита Кали по вградения предавател.

— Идеално.

Заклатушкаха се към шлюза в задната част на шлепа. Кали скочи първа. Мърсър изчака главата й да се появи, преди да я последва.

Макар и с водолазен костюм и термобельо, веднага усети студената вода, но най-вече течението. Скоростта му бе около три възела, достатъчно голяма, за да го отнесе надолу по реката, ако не внимава. Нямаше видимост на повече от пет метра и щеше да намалее още, когато стигнеха до потъналия кораб.

Капитан Крена бе спуснал котва към „Уедърби“, въжето й се губеше надолу в тъмнината. Кали сложи ръка на въжето и изпусна въздух от костюма си, за да се гмурне по-дълбоко. Мърсър я последва, като нагаждаше костюма си. Мърсър включи фенерчето си и видя, че Кали е забавила спускането си.

Точно както бе казала Рут Бишоп, „Уедърби“ беше заседнал в една бразда на дъното на реката, където бе заслонен от най-силното течение. Беше легнал на левия борд, а носът му бе насочен срещу течението. Корпусът му беше излъскан от водата. Несъмнено се беше превърнал в дом за множество риби. Местните рибари пък бяха платили скъпо за това, че са ги ловили над него — личеше си по закачените изкуствени примамки. С времето надстройката се беше очукала, най-вероятно от носещите се към водопада камъни и пънове. Дървото, за което бе споменала Рут, го нямаше, но беше оставило зееща дупка.