Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Айнщайн е изпратил Бауи да открие урана?

— Това е единствената теория, която отговаря на фактите. — Мърсър заговори по-бързо. — По някакъв начин, Бог знае как, Бауи е открил в своите проучвания нещо, където се споменава местонахождението на адамантената мина на Зевс. Може той да е направил връзката с урана, а може и друг да я е направил, но в крайна сметка идеята му е привлякла вниманието на Айнщайн. Айнщайн е знаел, че Ферми и още няколко души работят за създаването на ядрена реакция в Чикагския университет. Смятал е, че адамантената мина на Бауи може да се окаже точно изотопът, който е трябвал на екипа за експериментите. Затова е направил така, че от Принстън да финансират експедицията.

— Но какво се случило? Все пак първата самоподдържаща се верижна реакция е била постигната едва през 1942 година.

Мърсър се изненада, че Кали знае годината, но си напомни, че тя не прави медицински проучвания, как-то беше казала отначало. Кали бе ядрен специалист и със сигурност имаше познания в своята област.

— Момичето в „Кийлър“ ми каза, че е изчезнал. Честьр Бауи така и не се върнал от Африка с проби и Ферми и екипът му са останали сами да си обогатяват урана.

— Да не прибързваме. Не сме сигурни дали е открил жила с уран — 235.

— Стига, Кали, през годините това нещо е убило десетки хора от остра лъчева болест. Никога не съм чувал естествен уран да влияе така, още повече след като селцето е на половин километър от мината. Трябва да си близо до радиацията, за да изпиташ ефекта й.

Тя прие довода му с кимване.

— Тогава какво се е случило с Бауи?

— Нямам представа. Може да са го изяли крокодили, когато си е тръгвал. А може да го е изяло враждуващо племе. Ако е умрял там, е носел проба от това, за което по-късно са дошли германците.

— Няма начин да открием тялото му след всички тези години.

Беше ред на Мърсър да признае, че ентусиазмът му малко прекален, но нямаше да признае поражение.

— Няма да оставя следата да изчезне точно тук. Трябва да има нещо. Може да има архиви в Принстън. Кореспонденция между Бауи и Айнщайн. Някъде четох, че е пазил доста пълен архив.

— Би трябвало да е лесно да се сдобием с него — каза Кали. — Принстън не е толкова далече. Ако тръгнем рано, може да сме там, когато отворят утре сутрин.

— Добре. Ще резервирам пак тази стая за Хари. С него може да се върнем във Вашингтон на следващия — ден. Първо трябва да приключим с тетрадките на Бауи. Може да има и други следи.

— Съгласна, но не и преди да ме заведеш на вечеря. Вече е почти осем. — Кали изведнъж осъзна, че зърната на гърдите й се очертават през копринената блуза. Много отдавна се бе примирила, че няма кой знае какви гърди, но освен това знаеше, че мъжете гледат независимо от размера. Оцени високо това, че Мърсър не гледа похотливо. — Само ще отскоча до стаята си за минутка. Ще се срещнем при асансьорите във фоайето.

След петнайсет минути Кали слезе. Беше си сложила малко грим и бе оправила косата си. Мърсър се почувства мръсен и съжали, че не се беше изкъпал. Вечеряха в ресторант „Марго“ и въпреки неотложността, която бяха почувствали в стаята на Мърсър, се насладиха на кромидената супа, морския език и говеждото, както и на дебелите резени шоколадова торта. Мърсър остави на Кали да избере виното, тъй като единствените му познания във винарското изкуство се свеждаха до това да избягва всичко, което се предлага в кутия. Когато приключиха с яденето, бутилката бе свършила, а ресторантът бе почти празен.

Когато разговорът им премина в приятна тишина и дълги погледи, вината блъсна Мърсър като парен чук. Той не знаеше кога точно работната им вечеря се е превърнала в среща, първата му среща след Тиса, но точно така я възприемаше сега. Вкусната храна изведнъж му загорча. Мислеше, че не го е показал, но по някакъв начин Кали усети мъката му.

— Какво ти е?

Трябваше да излъже, да каже, че е преял. Щеше да е лесно и можеше да запази спомена за Тиса заключен, едва обуздан, но все пак под контрол. Преди обаче да отвори уста, идеята да излъже се стопи. Споменът за Тиса не беше под контрол, а го контролираше. Не беше обуздан, а препускаше свободно из ума му и докато не го прогонеше, винаги щеше да е там.

— Преди половин година изгубих много скъп човек — каза той толкова тихо, че Кали трябваше да се наведе над осветената от свещта маса, за да го чуе. — Днес за пръв път вечерям с жена оттогава. Това не е среща, но бе лесно да си го представя, като седя тук с теб. И вината ме смаза.