Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Всичко е наред. Не ми се случва за пръв път. Вероятно няма и да е за последен.

След час и половина „Сикорски“ стигна до северното крайбрежие на Хавайските острови, летейки на петдесет фута над вълните. Мърсър прекара повечето си време с командосите. Те разгледаха чертежите на къщата на Кенджи и съставиха план за нападение.

Мърсър се върна в пилотската кабина и видя, че лицето на Райс е съсредоточено. Но по изражението му личеше, че освен всичко се забавлява.

Мауи, Молокай и Големия остров останаха зад тях. Хеликоптерът полетя над северния бряг на Оаху. Мърсър се замисли за умрелите китове, намерени там само преди месец. Това бе началото на последвалата верижна реакция. Беше изумително, че такова нелепо произшествие е задействало една от най-големите кризи в Америка.

— Знаеш ли координатите? — попита Райс, без да откъсва поглед от озарените от лунната светлина вълни.

Мърсър прочете координатите на имението на Кенджи, които му бе дал Дик Хена. Еди ги вкара в навигационния компютър, изчака машината да ги обработи и сетне погледна данните. Той издигна хеликоптера над скалите и се отправи към вътрешността на острова. Пейзажът под тях представляваше неясно петно. „Сикорски“ се движеше със сто и четирийсет възела малко над короните на дърветата.

Мърсър се довери безрезервно на авиаторските умения на Райс. Нямаше друг избор.

Минаха над планините и се спуснаха от другата страна, като летяха на трийсетина метра над земята.

— Извършвал ли си такъв полет? — попита Мърсър, опитвайки да се държи спокойно, макар че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, докато стискаше облегалките за ръце.

— Да — отговори Райс. — Разбира се, в Ирак, където няма много планини, дървета и сгради, в които да се разбиеш. А ти?

— Да. — Мърсър имитира плътния баритон на Еди. — Разбира се, в Ирак, където няма остроумни пилоти.

Райс се засмя и после рязко издигна хеликоптера, за да избегне няколко високи дървета, стърчащи над джунглата.

Теренът стана равен и той започна да си подсвирква. Мърсър позна „Валкирия“ от Вагнер и разбра какви чувства изпитва Еди.

— Намираме се на десетина мили от целта — съобщи Райс след няколко минути.

— Мишената е лагер имение в средата на стара ананасова плантация. На две мили на север трябва да има поляна. Била е използвана за складиране на инструменти, когато плантацията е била действаща. В южния край има изоставена барака. Ще се приземим там.

Райс не отговори. Гледаше земята долу. Той намали скоростта на трийсет възела и забеляза поляната вдясно.

След миг и Мърсър видя откритото пространство, което беше около един акър. Изоставената метална постройка се намираше в отсрещния край. Вълнообразният покрив беше хлътнал.

— Готови след трийсет секунди — каза Мърсър по микрофона, уведомявайки „тюлените“ в товарното отделение.

Райс рязко сниши хеликоптера. Перките вдигнаха облак прах и видимостта спадна до нулата. Кацнаха близо до бараката.

Когато Мърсър скочи от хеликоптера, командосите вече претърсваха постройката и околността. В района нямаше жива душа.

Въздухът беше горещ и невероятно влажен. Дрехите на Мърсър залепнаха за тялото. Жуженето на насекомите звучеше неестествено силно. Закопча бойния колан на кръста си, извади картечния пистолет от брезентовата си чанта и се обърна към Райс.

— Нали знаеш какво да правиш?

— Ще чакам тук, докато се свържеш с мен. — Еди вдигна миниатюрен предавател, който един от морските пехотинци му бе дал. — Ако не се обадиш до пет сутринта, вдигам гълъбите.

— Точно така.

Мърсър погледна часовника си. Часът беше 21:35. След девет часа и половина президентът щеше да заповяда да изстрелят ядрена ракета и да унищожат вулкана на двеста мили на север. Няколко минути след това Хавай щеше да стане независима държава.

Макар че „Джон Дори“ се намираше на дванайсет метра под водата, вълнението на повърхността отнасяше подводницата на петнайсет градуса наляво. Радистът се хвана за дръжката, монтирана на тавана, докато чакаше капитан Звенков да му обърне внимание. Звенков отново обсъждаше с офицера изстрелването на ракетата „Сирена“.

— Капитане — прекъсна го радистът. — Кратко съобщение, получено от сушата. Думата „зелено“ бе повтаряна в продължение на пет секунди.

— Много добре. — Звенков погледна часовника си. Часът беше 22:00.

Бе получил единайсет „зелени“ съобщения и вече очакваше парола „червено“, която да го упълномощи да изстреля ракетата. Ако не я чуеше до два часа, Звенков щеше да стигне до хавайския бряг преди зазоряване, за да вземе командосите.