Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Надигна се, за да разгледа по-добре стаите, като се надяваше, че ще се появи удобна възможност.

Уей Хю Донг оглавяваше „Хидра Консолидейтид“, корейския консорциум, който бе купил вулкана от Иван Кериков. Внукът му Чин-Ху седеше на бюрото на Кенджи и пушеше уханна пура. Беше малко над двайсет, но имаше очите на възрастен човек, който е видял много неща, служейки на фамилията си. Когато дядо му заповяда да заведе петдесет войници в Хавай, Чин-Ху се подчини, без да задава въпроси.

Семейството му изпращаше него и по-големите му братя на най-опасните места в света, в търсене на печалба. Независимо дали ставаше дума за контрабанда на слонова кост от изтерзаната от войни Ангола или за откраднати предмети на изкуството от опустошените джунгли на Централна Америка, младите членове на фамилията откликваха с енергичност и инициативност.

Макар и потенциално опасна, тази мисия се бе оказала доста лесна за младия Чин. Местната му свръзка Кенджи бе свършил по-голямата част от работата, така че семейството да не бъде обезпокоявано, когато превземат вулкана. Хората на Чин бяха блокирали летището с помощта на по-фанатизираните войници от Националната гвардия на Хавай, а в Пърл Харбър се наложи да използват малцина, за да подтикнат студентите да открият огън по военната база. Най-трудно беше в къщата на Ониши, където загинаха двайсет от хората му заради неуспешна атака на командоси, по всяка вероятност американци.

Общо взето ролята на Чин беше незначителна. Оставаше само да получи потвърждение от кораба, отправил се към вулкана, че е видял целта. Това щеше да стане едва след десетина часа. Щом семейството му се сдобиеше с вулкана, Чин щеше да изтегли войниците си и да се погрижи бързо да сложи край на размириците в страната. Насилието, обхванало Хавай, служеше на по-голяма цел. След като си осигуряха вулкана, най-добре беше островите да се успокоят.

— Наградата ти ще бъде голяма, Кенджи. Какво ще я правиш?

Кенджи не харесваше младия мъж, който лениво се бе отпуснал на стола му. Чин беше нагъл, недодялан и противен.

— Не бързай. Още не е свършило.

— Командосите се хванаха на номера ти. Атакуваха друга къща, точно както ти планира. Вулканът вече е наш, така че няма за какво да се тревожиш.

— Иван Кериков също мислеше, че вулканът е негов. И Ониши мислеше, че Хавай е негов. Но и двамата грешаха. Няма да повярвам, че сме се успели, докато нашият кораб не пристигне на мястото на вулкана.

Без да коментира повече, Чин започна да разказва поредната история за смелостта си пред лицето на врага.

Бе описал десетина подобни случки по-рано следобед, преди Кенджи да убие Ониши. В разказите на Чин се долавяше хленч, сякаш предизвикваше Кенджи да се съмнява в тях. След като Чин отказа да поведе войниците срещу жилището на Ониши, Кенджи не се нуждаеше от повече доказателства за истинския характер на младия мъж. Историите и Чин му омръзнаха, но въпреки това слушаше, сякаш бе изпаднал в захлас, защото това се очакваше от него.

— Щом оцелях след онзи случай и запазих диамантите в себе си през цялото време, ще се измъкна невредим и сега.

Кенджи стисна юмруци. Можеше да изкорми Чин с голи ръце, без усилие, и мисълта беше приятна, но трябваше да запази спокойствие. След като избягаше от Хавай, съдбата му щеше да зависи от дядото на Чин, и той не искаше да рискува.

— Сигурно знаеш, че всяка операция е различна. Фактът, че си оцелял в миналото, не означава, че си застрахован в настоящето.

Макар че не остана доволен от забележката, Чин не каза нищо.

Кенджи се облегна на стената в кабинета и скръсти ръце на гърдите си, наблюдавайки как Чин пуши пурата си. Годините на подготовка го бяха научили да остава невъзмутим при всякакви обстоятелства. Напрежението би накарало по-слаб човек нервно да крачи напред-назад, но той седеше тихо на мястото си.

— А жената? — наруши мълчанието Чин. — Репортерката, която държиш в градинската барака?

— Какво за нея?

— Тя отказа да ни помогне. Време е да умре.

— Да, може би.

— Аз ще го направя. Искам я пръв.

— Вземи я — безразлично отговори Кенджи, прикривайки болката си.

Отначало Кенджи смяташе да вземе Джил Цу със себе си. В предизвикателната й красота имаше нещо, което му внушаваше желанието да властва над нея. Може би защото тя знаеше за корейския му произход? Съзнаваше, че Джил няма да пожелае доброволно да бъде с него. Разбира се, тя щеше да бъде упоена като американката, която бе спасил преди седмица.