Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Не и не — отвърна Мърсър. — Не, не открих колтан. Утре ще се обадя на Бърк в ООН и ще му изпратя по факса официален доклад до края на седмицата. И второ не, защото открих още нещо, което не е добра новина.

— Искаш ли да се видим?

— Мисля, че трябва. Трябва да анализираме някои неща.

— Не мога да изляза от офиса преди осем. Ще се видим в тайландския ресторант до търговския център в Пентагона.

— Осем и половина в „Лунг Чат“. Добре. — След помиите, с които Мърсър се хранеше през последните седмици, идеята за тайландска кухня накара червата му да закъркорят. Нямаше да е зле обаче да хапне и един сандвич преди срещата.

— Аз тръгвам — каза Хари. — Ставай, Повлекан. Кучето дори не отвори очи.

— Повлекан, ставай. Време е за разходка.

Песът се претърколи и обърна гръб на Хари, от гърдите му се надигна ядосано ръмжене.

Хари отиде до него — щадеше протезата на десния си крак, която винаги му създаваше проблеми, след като беше спал на нея — и го разтърси. Тлъстините под отпуснатата кожа на кучето се надигнаха на вълни. Повлекан най-накрая се изправи, късите му лапи едва позволяваха коремът да не се отърква в кожения диван. Успя да махне веднъж с опашка, преди тя да увисне като спукан балон.

Хари му щракна каишката и сякаш за да оправдае името му, се наложи да го влачи от дивана към библиотеката и стълбата. Мърсър се усмихна.

— Ако приключиш с Айра преди полунощ, ще съм при Дребосъка — обади се Хари от долния етаж.

— Едва ли.

— Е, значи ще се видим утре.

Айра вече се беше настанил в модното тайландско бистро. Три жени с коктейли „Космополитан“ огледаха Мърсър, докато влизаше с почти чисто новия спортен сак в ръка. Той не ги видя, но веднага забеляза Айра на една маса в дъното. Шефът си бе поръчал питие, беше свалил сакото и разхлабил вратовръзката, но не можеше да прикрие тридесетте години, прекарани в армията. Седеше с изправен гръб, с преплетени пръсти, очите му не спираха да оглеждат заведението.

— Изглеждаш уморен — каза заместник-съветникът по въпросите на националната сигурност вместо поздрав. Не си направиха труда да се ръкуват.

— Забелязваш очевидното. Ще ми се да забравя последните няколко седмици и особено последните пет дни.

— Мислех, че ще е фасулска работа. Отиваш, откриваш съответните минерали и Централноафриканската република забогатява, ООН получава добър имидж, а ние — частица от славата.

— Проблемът е, че там няма минерали. Всъщност го подозирах. А и каквито и богатства да бъдат открити в Централноафриканската република, всичко ще отиде в джобовете на военните диктатори.

— Четох информация за един такъв. От Судан.

— Хариби Дайс. Очарователен тип. Само мускули. Обича мачетета. Мъртъв е.

— Ти ли? — Айра не изглеждаше изненадан.

— Де да бях. — Сервитьорът дойде да вземе поръчката им. Мърсър се отказа. Сандвичът, който бе хапнал, му тежеше като камък. Айра обаче поръча достатъчно храна и за двамата. Когато младият азиатец се махна, Мърсър продължи: — Всъщност Дайс задържа мен и една жена, Кали Стоу, за заложници и изведнъж се появиха някакви… — Мърсър се поколеба как да нарече спасителите им, — някакви войници и застреляха всичките му хора.

— Местни? Умиротворители?

— Не. Не знам кои бяха. Просто се появиха изневиделица, свършиха си работата и ме предупредиха да не се връщам там.

— Коя е Кали Стоу? — Айра рядко правеше коментар, преди да е чул всичко.

— Това е едно от нещата, които искам да разбереш. Твърди, че работела за Центъра за контрол върху заболяванията, но когато се обадих, останах с убеждението, з го използва като прикритие. Освен това, когато се разделихме на летището, я видях да се качва в правителствена кола. Ако се води на работа при Чичо Сам, искам да разбера защо беше там, където бях и аз.

— Ще се обадя тук-там. Нещо друго? Мърсър извади манерката на Честър Бауи от сака и сложи на масата. После измъкна от джоба си и сплескания куршум. Металът проблесна на приглуше-ната светлина. — Искам тези неща да ги погледне експерт. Особено куршума. — Мърсър разказа историята, която бе чул от старицата, и изложи всичко, случило се от момента, когато Кали се бе приближила до него в Киву. Айра си отбеляза няколко неща на една салфетка.

— Бял наемник. Превръзка на окото. Паули или Поли. Източноевропеец. Разбрах. — Адмиралът остави хи-микалката и бутна почти празните чинии настрани. — и какво мислиш?

— Първо си помислих, че това е селището, където САЩ са добили урана за проекта „Манхатън“, но не мога да повярвам, че бихме убили свидетелите.