Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Корените на това се криеха в собствената му фамилна история, в разказ, който бе научил от баба си. Така че в известен смисъл той го беше планирал още от дете, макар да не бе казвал на никого. Това беше нещо, което щеше да направи сам. Брат му се нуждаеше от цяла армия юристи и счетоводители, за да управлява бизнеса, но той щеше да промени историята с помощта само на малцина избрани.

Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна до ухото си.

— Ало?

— Аз съм, скъпи. Чудех се дали си размислил за предложението ми.

Трябваше му секунда, за да разпознае гласа — Микаела Тафтсбъри, международен адвокат от Лондон, която в момента работеше в Ню Йорк — и да си спомни предложението й — уикенд и закуска в леглото във Върмонт.

— Микаела, казах ти, че трябва да остана в града.

— Това е само един уикенд, а не две седмици, любими. Не съм те виждала толкова отдавна…

По-добре беше да приключи всичко веднага, реши той. Макар да беше приятна събеседница и наистина пламенна в леглото, тя вече ставаше досадна.

— Няма и да ме видиш — предупреди я той, — ако продължаваш да ми досаждаш.

— Да досаждам? Да досаждам! Майната ти. Мислех, че се забавляваме. Щом съм станала досадна, върви по дяволите. — И затвори.

Телефонът иззвъня почти веднага. По дяволите! Погледна кой звъни. Международен разговор. Кодът на страда не му беше познат. Да, това чакаше! Обаждането на българина.

— Поли? — попита той.

— Без имена! — изсъска едноокият убиец.

Нюйоркчанинът го пренебрегна. След малко щеше да чуе новината, която чакаше цял живот.

— Там ли е?

— Може би, а може би не.

— За какво говориш? Там ли е?

— Някой ни е изпреварил преди много време.

— Няма нищо?

— Не останах достатъчно, за да изследвам целия район, но да, мога да кажа, че вече няма нищо.

— Не си останал достатъчно? Плащам ти повече от достатъчно, за да останеш колкото трябва.

— Само ми обеща много пари — троснато му напомни убиецът. — А не останах, защото се появиха онези.

Разочарованието беше прекалено голямо. Всичко можеше да се приключи за няколко дни. Сега му казваха, че няма руда. Най-накрая думите на Поли се пребориха с безсилието му.

— Почакай, „онези“? Кои „онези“? — Но той знаеше. Знаеше много добре, но въпреки това упорстваше. — Господи, та ти разполагаше с цяла армия. Хората на Хариби Дайс са повече от достатъчна защита.

— Дайс е мъртъв, както и много от хората му, така че можеш да забравиш за другата половина, която трябваше да дадеш, за да ме закарат в онова селище. Аз самият едва се измъкнах. Това стана преди пет дни. Толкова време ми трябваше, за да се добера до Хартум. — В гласа на Поли се прокрадна нотка на професионално уважение. — Ти ме предупреди, че противникът е силен. Нямах представа обаче, че един наказателен взвод може да се придвижва така.

— Разполагали са с цяла вечност, за да се усъвършенстват. А американецът?

— С него имаше жена.

— Не знам нищо за жената — призна нюйоркчанинът.

— Аз пък не знам какво е станало с тях. Побягнах веднага щом се появиха онези. Бяха ги заловили и Дайс се канеше да ги екзекутира. Възможно е да са убити в престрелката. Не знам.

— Ще разпитам тук-там. Най-добре ела в Ню Йорк. Имам чувството, че ще ми трябваш тук.

— Полетът ми е след два часа.

Мърсър знаеше точно как ще открие Честър Бауи и започна търсенето с убеждението, че е бил на съвсем погрешна следа. Направи логичното предположение, че Бауи не е бил най-големият късметлия в историята, но че е бил опитен геолог, при това дяволски добър. Също така предположи, че човек над петдесетте не би пътувал до една от най-откъснатите точки на света без помощен екип. Като пресметна, че разкопките са били в началото на 40 — те години и се върна назад, предположи, че Бауи трябва да е завършил колеж след 1913 година. Даде си аванс от още пет години и започна търсенето от 1908 — а.

Следващата стъпка беше много проста — да претърси електронната база данни в академичния справочник „Кой кой е“ в периода между 1908 и 1945 година. На компютъра му трябваше не повече от секунда, за да покаже, че не открива Честър Бауи. Без да се разтревожи, Мърсър разшири периода до 1900 година — най-стария архив, но пак не получи резултат.

Облегна се назад и се зачуди дали Бауи просто не е бил слаб студент или дори по-лошо — самоук геолог. Беше толкова сигурен в метода си на проучване, че не бе отчел тези две възможности. Сега просто написа името на Бауи в търсачката и в продължение на час безрезултатно извеждаше и преглеждаше случайни резултати.