Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Е, може да стана циничен пияница като теб — отвърна Мърсър. — Да вися в бара по дванадесет часа на ден и да чакам някой глупак да ми плати сметката.

Хари се ухили накриво с една от онези усмивки, които превръщаха осемдесетгодишния старец в осемгодишно хлапе, та макар и само за миг.

— Точно тази възможност имам предвид.

Хари обаче беше прав донякъде. Мърсър запомни думите му и продължи да упорства. Може би онова, което беше видял и направил през живота си, помрачаваше някога кристалната му вяра и го принуждаваше да търси в сивите сенки, но сърцевината все още я имаше — способността да открива доброто в лошото и да се вкопчва в него, докато останалото с течение на времето се разпада.

Усещаше, че Кали действа по същия начин. След седмица или месец тя щеше да си припомни някой епизод от пътуването им, може би дори комичните им, изпълнени с ругатни усилия да качат двадесет и седем мокри овце на камиона, и да се усмихне. Това щеше да върне и паниката, която бе изпитала в селото, и усмивката й щеше да помръкне, но и страхът й щеше да намалее. И след няколко месеца или година тя все още щеше да се усмихва на овцете, а за останалото да изпитва само смътно безпокойство.

За да направи всичко това й трябваше разстояние — от Африка и от Мърсър. Той я разбираше и докато чакаха на гишето на „Американски авиолинии“, размениха телефонните си номера и набелязаха неопределени планове да поддържат връзка. И двамата знаеха, че няма да го направят, но ритуалът беше успокояващ.

— Е, желая ти успех в търсенето — сковано каза Кани.

— А аз съжалявам за твоето — рече Мърсър и когато тя го погледна озадачено, добави: — Изследването ти за рака. Изглеждаше обещаващо.

— Мисля, че се поувлякох, когато чух за селото, и пренебрегнах основното правило в медицинските изследвания. Не можеш да съкратиш процедурата.

— Къде ще отидеш сега?

— Зависи от ЦКЗ, въпреки че известно време няма да приемам нови задачи. Мисля да остана зад бюрото, докато… — Гласът й заглъхна.

Мърсър хвана ръцете й, увери се, че тя го гледа в очите, и после се наведе и нежно я целуна в крайчеца на устата. Целувката може би беше по-интимна, отколкото възнамеряваше, но искаше да опита вкуса на сочните й устни.

— Късмет, Кали Стоу.

— Късмет и на теб. О, Боже, не мога да си спомня, малкото ти име. Непрекъснато те наричам Мърсър.

— Не се притеснявай — усмихна се той. — Всички ми викат така.

Продължиха да се гледат в очите. Мърсър задържа пръстите й още миг, после тя се дръпна от него. Знаеха, че се виждат за последен път. Мигът беше неловък, но и очарователен. Ако се бяха срещнали в друго време и на друго място, щяха да правят планове да излизат заедно, а не да се сбогуват завинаги.

Точно преди Мърсър да я пусне, Кали импулсивно му върна целувката. Устните й не се задържаха дълго и тя се обърна. Червената й коса заблестя на слънчевата светлина и я отрази като мед.

— Сбогом.

След секунди възрастната жена на опашката зад Мърсър го потупа по лакътя. Косата й беше бяла, а очите — сини и дружелюбни.

— Не е моя работа, но мисля, че трябва да я настигнете, младежо.

Мърсър се огледа. Кали беше изчезнала.

— Може би сте права, но… такъв е животът.

— Е, всички се учим от грешките си. Той се усмихна.

— Смятате, че направих грешка, като я оставих да си отиде?

— Само вие можете да отговорите на този въпрос. — Тя посочи. — Гишето е свободно.

Мърсър взе чантата, която си беше купил в Лагос. Там бяха манерката на Честър Бауи и сплесканият куршум, които му беше показала старицата в селото. Направи крачка към гишето, после изведнъж се обърна.

— Благодаря, госпожо. Минете първа.

Изскочи от опашката и бързо тръгна през терминала, надяваше се да забележи червената коса на Кали в тълпата. Вече мислеше какво ще й каже. „Това е глупаво. Смятам, че взаимно се привличаме и не е правилно обстоятелствата да ни съберат само за да ни разделят отново. Знам, че искаш да забравиш всичко, и аз също, но мисля, че една среща няма да ни убие. Може да дойда в Атланта вдругиден. Трябва само да изпратя доклад на Адам Бърк, човека, с когото контактувам в ООН“.

Нямаше проблем, ако тя откажеше. Щеше да му струза само един час забавяне до следващия полет за летище „Рейгън“. Ако обаче се съгласеше, това може би щеше да излекува поне малко самотата, която го измъчваше от месеци.

Тъй като Атланта беше централен транспортен възел, Мърсър предположи, че Кали ще си вземе билет за авиолинии „Делта“. Излезе от сградата на летището да потърси офиса им и я видя да пресича задръстената с коли улица. Отвори уста да я извика, но в същия миг тя се приближи до дълга черна лимузина.