Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Не знам. Не бяха бунтовническа фракция. Биеха се като командоси. Този, който говореше, май беше бял, но не е американец.

— Възможно ли е да са от ООН?

— Ако бяха, защо не ни взеха с тях? Не, тук има нещо друго. Предупреждението да не се връщаме в района. Те са тук, за да пазят нещо, и мисля, че не случайно дойдоха в същия ден като Хариби Дайс.

— Или нас. Смяташ ли, че са били тук през цялото време и са наблюдавали селото?

Мърсър се замисли. Беше възможно, но с едно крещящо изключение.

— Ако са били тук да защитават селото, защо позволиха на Дайс да убие всички и да изнасили оцелелите жени? Мисля, че става въпрос за нещо друго.

— Старата мина?

— Не мога да се сетя за друго.

— Но защо?

— Възнамерявам да разбера.

— Това е малко извън нашата компетентност.

— Не и извън моята — отвърна той.

Тя го погледна, стъписана от твърдостта в гласа му.

— Защо?

Не му беше лесно да обясни ангажимента си към правителството, без това да прозвучи като хвалба. Обикновено го казваше направо, без заобикалки.

— Преди две години бях нает като консултант на президента на Съединените щати. Титлата ми е специален научен съветник. И тъй като работата ми, както и твоята, ме отвежда на някои доста негостоприемни места, събирам разузнавателна информация за всичко, което може да застрашава САЩ.

— Шпионин ли си?

— Не. — Мърсър размисли. — Всъщност нещо такова. Ако попадна на нещо необикновено, описвам случая и го изпращам на заместник-съветника по националната сигурност Айра Ласко. Откровено казано, за две години, откакто се съгласих да приема работата, съм предал няколко неща и от тях не излезе нищо.

— Ще проследиш ли този случай?

— Кали, току-що видяхме как избиват жителите на цяло село, а после някаква загадъчна група се появява изневиделица и унищожава авангарда на бунтовническата армия. Как да проследя такова нещо?

Когато стигнаха до камиона, се беше стъмнило почти напълно. Зелената джунгла беше станала сребристосива, а водите на река Чинко изглеждаха черни. Около очукания камион сновяха странни бели силуети. Мърсър натисна Кали да легне. Иззад камиона излязоха двама души. Мърсър се прокле, че не си бе взел пистолета. Трудно беше да види подробности, но двамата носеха някакви дълги неща. Оръжие?

Първият непознат блъсна настрана едно от странните бели неща и то възрази с ядосано блеене. Овце. И щом Мърсър осъзна това, детайлите се фокусираха. Хората бяха мъж и жена. Току-що бяха преминали реката заедно с двайсетина овце, за да избягат от армията на Дайс. Животните сигурно бяха цялото им богатство. Две голи деца се присъединиха към родителите си. Майката вдигна по-малкото и му даде да суче.

— Какво мислиш? — попита Кали.

Мърсър беше сигурен, че всичките бойци на Дайс са мъртви, но не можеше да рискува в случай, че някои са оцелели в джунглата. Не можеше да остави тези хора уязвими. Изправи се и разпери ръце в приятелски жест. Мъжът го видя и надигна овчарската си тояга, сякаш участваше в турнир по фехтовка. Всичко беше много странно, но пък това беше Африка.

— Мисля да избягаме от ЦАР с едно уплашено семейство и стадо мокри овце.

За три дни Мърсър и Кали стигнаха до Рафай и после до столицата Банги. Оттам се качиха на самолет за Лагос и накрая за летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Мърсър забеляза, че колкото повече се приближават до родината, толкова по-затворена става Кали. Предположи, че това е защитен механизъм, за да се дистанцира от ужасите на изминалите дни. Изолираше се от случилото се и бавно изграждаше стена около спомена, заключваше го толкова дълбоко в съзнанието си, че щеше да се завръща само като кошмари, а след време и те щяха да изчезнат.

Този метод му беше познат. И той го беше правил десетки пъти. Беше виждал жестокости, каквито Кали може би дори не си беше представяла — не бавната смърт от международната апатия, която служител на ЦКЗ би видял в лагерите за бежанци или провинциалните клиники за лечение от СПИН, а насилието заради самото насилие. Беше виждал войни на четири континента, регионални конфликти, които почти не влизаха във вечерните новини, но оставяха хиляди трупове. Беше спасявал миньори роби в Еритрея и бе държал в обятията си жената, която обичаше, докато тя издъхваше.

Една вечер наскоро след смъртта на Тиса Нгуен Хари Уайт беше в особено философско настроение и му каза, че Господ не обременява човек, за когото смята, че не може да се справи, и посочи като пример Йов. Йов имал всичко — семейство, пари, приятели, здраве и каквото си пожелае, но Господ му го отнел. Знаел обаче, че Йов ще понесе загубата. Трябва да упорстваш въпреки трудностите и да поемаш неприятностите, които ти поднася животът. Това е единствената възможност.