Кристофър Райд - Последната императрица

- Голяма победа - съгласи се Рандъл. Но в същото време сърцето го болеше за падналите и нервите му бяха разклатени заради отказа на Сенге да атакува. Ако събитията се бяха разиграли според плана, монголският господар щеше да прати татарската си конница към Уей, докато британците и французите са заети в битката със защитниците. Той обаче се беше оттеглил. Историята вече беше отклонена от предначертания ѝ път. Започваше нещо ново и Рандъл не можеше да е сигурен какви ще бъдат последствията. Сенге Ринчен трябваше да влезе в битката преди два часа, а тялото му да е в купчината с другите нещастници в очакване да бъде погребано в калните равнини на река Хай. Но ето че монголският господар все още беше жив.

Рандъл се замисли за думите на Уилсън: „Никога не приемай, че историята е нещо неизменно“. Но колкото и да се опитваше, Рандъл беше във война със себе си заради явния си провал. Само преди два часа той бе диригентът на всички велики събития, разиграващи се около него, а сега сякаш се беше превърнал просто в зрител. Сенге Ринчен бе решил на своя глава да промени историята и по този начин беше унищожил абсолютния му контрол върху Втората опиумна война. Реши, че е време да мисли внимателно. И да състави план как отново да си възвърне контрола. Когато сър Хоуп Грант бе направил глупостта да вкара силите си в капана на Ринчен, Рандъл бе успял да коригира събитията и да върне историята обратно в релсите ѝ. Сега трябваше да го направи отново. Едно беше сигурно - Сенге Ринчен трябваше да стане жертва в тази война. Уменията му като пълководец бяха твърде големи, за да се оставят без контрол. Уилсън бе отбелязал, че Ринчен е ключова фигура в китайската история - и сега думите му бяха по-верни от когато и да било.

- Трябва да преместите гаубиците си и да ги насочите към крепостта Жен - уверено каза Рандъл. - Но не бива да стрелят. Китайците трябва да си помислят, че вече не е нужно да доказвате способността си да ги победите.

Задоволството на лорд Елгин от смазващата победа за момент бе засенчило неприязънта му към китайския му съветник.

- Да се качим на най-високата част на укреплението и да обсъдим плановете - сладко рече той. Ликуваше от факта, че е отмъстил за брат си Фредерик Брус и адмирал Дженинкс и безразсъдната им атака срещу същата крепост само преди година. Честта и репутацията на фамилия Брус бе възстановена и което беше още по-важно, собствената репутация на лорд Елгин като най-велик военачалник на Британската империя бе утвърдена още по-категорично.

- След колко време ще атакуваме другите крепости? - поинтересува се Хари и погледна обувките си, преди да стане от стола.

- Те ще се предадат в рамките на няколко часа - отвърна Рандъл. В действителност не беше сигурен какво точно ще се случи, но трябваше да приеме, че събитията ще се развият повече или по-малко по начина, по който бяха описани в историята.

- Мислите, че няма да се сражават ли? - попита Елгин.

- Духът им е пречупен - отвърна Рандъл.

Хари направи няколко опита да запали клечка кибрит, докато най-сетне успя и я доближи до лулата си. Димът леко се понесе от тесните му устни и продължи извън навеса към леещия се дъжд.

- Ако са нужни преговори, на разположение съм - гордо обяви той.

Лорд Елгин огледа ботушите си и посочи с дебелия си пръст едно петънце при върха, което се нуждаеше от допълнително лъскане.

- Вършете си по-добре работата! - гневно каза той и думите му бързо бяха преведени от Хари на кантонски. Кулитата, които бяха от Хонконг, започнаха да лъскат ботуша, сякаш животът им зависеше от това. Лорд Елгин се облегна назад, погледна към Рандъл и се усмихна.

- Много съм доволен от съвета ви, господин Чен. Надминахте дори моите високи стандарти в този славен победоносен ден.

- Вашата храбра войска спечели битката - отвърна Рандъл.

Точно това бяха думите, които лорд Елгин искаше да чуе.

Веднага щом ботушите му бяха излъскани така, че да остане доволен, лорд Елгин стана от стола, облече тежкия си шинел, отпи глътка скоч от сребърната си манерка и слезе от моста в дълбоката до коленете кал.

- Елате... да видим какво сме постигнали заедно.

Като пристъпваха внимателно по хлъзгавата повърхност, тримата мъже, съпровождани от прислужници китайци, които държаха чадъри над главите им, бавно изкачиха наклонения път, водещ към сърцето на крепостта Уей.

Гледката беше ужасна. Навсякъде се търкаляха трупове на британци, французи, китайци и монголи. Постройките, заемали доскоро сърцето на това място, бяха направени на пух и прах при експлозията на погреба. Навсякъде имаше рампи, водещи в различни посоки - някои към корнизите на външните стени, които отвътре далеч не изглеждаха така страшни, а други - към централните оръдейни позиции върху впечатляваща многоетажна артилерийска платформа. Там, високо над калта и реките от кръв, британското знаме висеше безжизнено и мокро под проливния дъжд и само от време навреме помръдваше при редките пориви на вятъра, пръскайки хората наоколо.