Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Този човек май е голяма работа.

— Аха… Но има и още нещо: говори се, че първоначалните резултати от проведената в „Био-уан“ изследователска работа са били манипулирани.

— Господи! Защо, по дяволите, го подкрепяме?

— Ами той има качеството да звучи много убедително — въздъхна Лиза. — Фондовата борса обожава такива като него. Безпокоя се, че ще си пробие със сила път до управлението на „Бостън пептидс“ и ще си присвои заслугата за всичко, което сме постигнали.

От онова, което бях видял, това бе доста вероятно. Още не бях разказвал на Лиза за малката презентация на Иневър пред „Ревиър“. Не знам как се бе получило, но досега не бях намерил подходящ момент за това.

— Надявам се поне теб да остави на мира — казах аз.

Лиза ме погледна унищожително:

— Това е крайно невероятно. — Тя включи телевизора. — Нямахте ли уговорка за тази вечер с Киеран?

— Не, не, няма проблем. Едва ли чак толкова ще му липсвам. Ще остана с теб.

— Не се безпокой за мен — хладно ме успокои Лиза. — Върви, Саймън.

— Но аз наистина мога да остана…

— Тръгвай.

И аз отидох.

„Ред Хет“ бе любимата бърлога на гребците от времето, когато аз и Киеран бяхме в бизнес школата. Представляваше тъмен бар в сутерен на няколко минути път от апартамента ни.

Когато стигнах, Киеран вече беше там в компанията на половин дузина наши съвипускници, намерили работа във и около Бостън. Даниел го нямаше. Той странеше от сбирките — имаше тази склонност още в бизнес школата, а сега съвсем подчертано ги отбягваше. Както и да е, донесоха ни големи халби бира, които ние послушно изпихме. В началото се чуваха фрази от рода на „капитали“, „инвестиции“ и „заплати“, но после разговорът се пренесе две години назад към любими теми като „жени“, „запои“ и „спорт“. Неусетно забравих за смъртта на Франк, досаждащия ми сержант Махони и неприятностите на Лиза и мозъкът ми с благодарност изключи от проблемите на днешния ден.

Тръгнах си рано и се прибрах към десет и половина, готов да се катурна в леглото. Да, ама не…

Лиза седеше на дивана. Беше облечена в екипа за сутрешния си крос. Плачеше.

— Лиза! — извиках и седнах до нея.

— Махни се от мен! — изхълца тя.

Застинах насред опита си да я прегърна.

— Какво се е случило?

Отвори уста, за да каже нещо, но долната й устна затрепери и тя я прехапа. По бузите й потекоха сълзи. Понечих отново да я прегърна.

— Казах ти, махни се от мен!

Вдигнах ръце примирително:

— Добре де, добре. — И се преместих на креслото.

Зачаках.

Лиза плачеше и подсмърчаше, докато накрая дълбоко пое дъх.

— Намерих го, Саймън.

— Какво си намерила?

— А ти какво мислиш?

— Не знам, кажи ми.

— Револверът. Револверът, с който е застрелян татко.

— Какво! Къде?

Лиза гневно ме изгледа.

— Къде мислиш, че съм го намерила? Ето там! — И посочи големия дрешник, вграден в една от стените на дневната. — Търсех един стар фотоалбум от детските ми години със снимки на татко. Намерих го… но под него имаше револвер. „Смит енд Уесън 640“, калибър триста петдесет и седем, „Магнум“. Разбрах това от уебсайта на „Смит енд Уесън“. — Тя посочи компютъра в ъгъла на стаята. На екрана се виждаше револвер с къса цев. — Полицията каза, че точно с такъв револвер е бил убит татко. И два куршума липсват. Това е револверът!

— И къде, казваш, си го намерила? — попитах аз. — В дрешника?

— Точно така. И държа да науча как се е озовал там!

Мислите ми полетяха. Нямах никаква представа как е могъл да се озове на това място.

— Изглежда, някой нарочно го е сложил там.

— Да, как ли не. И кой е този някой?

— Не знам. Я почакай… Полицията не претърси ли дрешника миналата седмица? И не намериха нищо тогава, нали?

— Не намериха. Но аз го намерих тази вечер.

— Дай да го видя — поисках аз.

— Хвърлих го. Не искам това нещо в нашия апартамент. Полицаите могат да се върнат всеки момент.

— Какво? Къде си го хвърлила?

— Излязох уж да потичам и го хвърлих в реката.

— О, боже! Видя ли те някой?

— Не знам. Той беше в пластмасова торбичка. — Тя ме погледна. — Не се безпокой. Няма да кажа на полицията.

Хванах се за главата. В съзнанието ми се стрелкаха разпокъсани мисли.

— Не е трябвало да правиш това, Лиза.

— Какво не е трябвало?

— Не е трябвало да изхвърляш револвера.

— Защо? Да не искаш да го окачим на стената?

— Можех да го дам на полицията.

— Много хитро! Да им предадеш сам доказателството от което се нуждаят, за да те арестуват.